Господин Мънди слушаше безучастно. Роурк отново се почувства безсилен пред нереалността: нямаше човек на име господин Мънди. Той бе изправен пред отдавна починалите обитатели на имението Рандълф. С тях не можеше нито да спори, нито да ги убеждава.
— Не — каза накрая господин Мънди. — Не. Може би сте прав, но аз не искам такова нещо. Не отричам вашите аргументи — звучат убедително, но на мен ми харесва имението Рандълф.
— Защо?
— Просто ми харесва. Просто харесвам точно него.
Роурк му предложи да си избере друг архитект. Г-н Мънди възкликна:
— Но аз харесвам вас. Защо не ми построите къщата? Има ли значение за вас?
Роурк не му обясни.
След това Остин Хелър му каза:
— Знаех си. Очаквах, че ще му откажеш. Не те упреквам, Хауърд. Но той е толкова богат. Ако се беше се съгласил, тази поръчка щеше много да ти помогне. В края на краищата, трябва да живееш.
— Не с такива поръчки — каза Роурк.
През април господин Натаниъл Янс от компанията за недвижими имоти „Янс-Стюарт“ покани Роурк в кантората си. Г-н Янс беше откровен и рязък. Каза, че компанията му планира да построи малка административна сграда — тридесет етажа — в долната част на Бродуей, и че той не харесва Роурк като архитект, дори в някаква степен е против него, но приятелят му Остин Хелър настоял да се запознае с Роурк и да поговорят. Г-н Янс няма особено добро мнение за сградите на Роурк, но Хелър е упражнил натиск над него и той ще изслуша Роурк преди да вземе решение. Какво би казал Роурк по въпроса?
Роурк имаше да каже много неща. Каза ги спокойно, макар че в началото му беше трудно, защото искаше да получи поръчката, искаше му се да я изтръгне от господин Янс с насочен пистолет, ако му бе в ръката. Но след минути всичко изглеждаше просто и лесно, мисълта за оръжието изчезна, изчезна дори желанието да му бъде възложена сградата; не ставаше дума за поръчката, а и той не бе дошъл, за да я получи. Заговори за архитектура.
— Господин Янс, когато си купувате автомобил, нали не искате розови гирлянди по стъклата, изваян лъв на всеки калник и ангел, седнал на покрива. Защо?
— Би било нелепо — отвърна г-н Янс.
— Защо да е нелепо? Сигурно би било прекрасно. Луи XIV е имал такава карета, а щом тя е подхождала на Луи XIV, защо да не подхожда и на нас. Няма защо да се стремим към прибързани нововъведения, нито да скъсваме с традицията.
— Но вие изобщо не вярвате в подобни неща!
— Да, така е. Но вие вярвате, нали? Вземете например човешкото тяло. Защо да не ви хареса човешко тяло с къдрава опашка, завършваща със сноп щраусови пера? И с уши като листа от акант? Мигар няма да е по-привлекателно от сегашното ни грозно голо тяло, без никакви украшения? Защо не ви допада тази мисъл? Защото такова тяло ще е безполезно и нелепо. Човешкото тяло е красиво, защото в него няма нито един мускул, който да не служи за нещо; защото в него няма никаква излишна линия; защото всеки негов детайл е подчинен на някаква идея — идеята за човека и за неговия живот. Кажете ми тогава защо, когато става дума за сграда, не я гледате с мисълта, че тя има своя цел и предназначение, защо искате да я удушите с украшения, да принесете в жертва предназначението й в името на нейната обвивка, без дори да знаете дали искате такава обвивка? Защо искате тя да изглежда като хибридно чудовище, пръкнало се от кръстосване на десет различни изчадия, превърнало се в твар без душа, сърце и мозък, в твар, която няма нищо друго, освен козина, опашка, нокти и пера? Защо? Обяснете ми, моля ви, защото и досега не съм успял да го разбера.
— Никога не съм мислил по този начин — каза г-н Янс и добави неуверено: — Но ние искаме нашето здание да излъчва достойнство, нали знаете, и красота, истинска красота.
— Какво е красотата?
— Ами-и-и…
— Кажете ми, господин Янс, наистина ли намирате за красиви гръцките колони и кошниците с плодове, лепнати на модерна административна стоманена сграда?