— Не знам дали съм се замислял какво прави сградата красива — призна г-н Янс, — но предполагам, че красивото е онова, което се харесва на обществеността.
— А защо е толкова важно какво харесват хората?
— Не знам.
— Защо тогава да ви е грижа какво искат хората?
— Трябва да се съобразяваме с обществото.
— Мигар не знаете, че повечето хора приемат нещата каквито са, и нямат собствено мнение? Искате ли да се ръководите от онова, което хората искат вие да мислите, че те мислят, или от собствената си преценка?
— Не можете да налагате мнението си.
— И не е необходимо. Нужно е само търпение. Защото на ваша страна е разумът — знам, че всъщност почти никой не иска разумът да е на негова страна, — а срещу вас имате само неясна, безформена, сляпа инерция.
— Защо смятате, че не искам разумът да е на моя страна?
— Не става дума за вас, господин Янс. Така мислят повечето хора. Трябва да се поемат рискове, само това е нужно, но хората се чувстват много по-сигурни, когато поемат риск с нещо, за което знаят, че е грозно, нелепо и глупаво.
— Наистина е така — каза господин Янс.
В края на разговора господин Янс каза замислено:
— Признавам, че аргументите ви са разумни, г-н Роурк. Нека да помисля. Скоро ще ви се обадя.
Г-н Янс се обади след седмица.
— Решението ще вземе съветът на директорите. Искате ли да опитате, Роурк? Начертайте плановете и няколко предварителни скици. Ще ги представя на съвета. Не мога нищо да ви обещая. Но аз съм на ваша страна и ще се постарая да ги убедя.
Роурк се зае с плановете. Работи денонощно в продължение на две седмици и ги предаде. Поканиха го да се яви пред съвета на директорите на компанията „Янс-Стюарт“. Застана до дългата маса и заговори, а очите му се местеха бавно от лице на лице. Опитваше се да не свежда поглед към масата, но в долната периферия на зрението му се мяркаха като бели петна неговите чертежи, разтворени пред дванадесетте мъже. Зададоха му множество въпроси. От време на време господин Янс скачаше и отговаряше вместо него, удряше по масата с юмрук, изръмжаваше:
— Не разбирате ли? Не ви ли ясно?… И какво от това, господин Грант? Какво като никой не е строил такава сграда?… Готика ли, господин Хабърд? Защо трябва да е готика?… Твърдо съм решил да подам оставка, ако отхвърлите проекта!
Роурк говореше спокойно. Той беше единственият човек в стаята, който беше уверен в собствените си думи. Но усещаше, че няма шансове. Дванадесетте лица пред него имаха различни изражения, но всички имаха нещо общо — то не бе нито цвят, нито черта, а някакъв общ знаменател, който размиваше израженията им и те вече не бяха лица, а само празни очертания от плът. Говореше на всички, без да се обръща към никого. Не усещаше ответна реакция. Имаше чувството, че думите му не стигат до тъпанчетата в ушите на хората около масата. Думите му пропадаха в кладенец, удряха каменните издатини по пътя си, но издатините ги пропускаха и те падаха още по-надолу, блъскаха се една в друга и политаха към несъществуващото дъно.
Казаха му, че ще го уведомят за решението на съвета. Предварително знаеше какво ще е то. Получи писмото и го прочете напълно равнодушно. Писмото от г-н Янс гласеше: „Драги г-н Роурк, със съжаление ви уведомявам, че нашият съвет на директорите не взе решение да ви възложи поръчката за…“ Зад безмилостния, агресивен официален тон на писмото прозираше признание за вина: признание, че човекът няма сили да го погледне в очите.
Като млад Джон Фарго бе амбулантен търговец с улична количка. На петдесет години притежаваше скромно състояние и процъфтяващ универсален магазин в края на Шесто Авеню. Години наред се конкурираше успешно с по-голям магазин от другата страна на улицата, един от множеството наследени от многобройна фамилия. Предишната есен собствениците преместиха конкурентния магазин в нов квартал, по-далеч от търговския център. Бяха убедени, че сърцето на търговията в града се премества на север и решиха да ускорят упадъка на доскорошния си квартал, опразвайки стария магазин. Той трябваше да се превърне в мрачно напомняне към конкурента на отсрещната страна на улицата. В отговор Джон Фарго обяви, че ще построи още един магазин, на същото място, точно до стария. Щеше да е най-новият и най-модерният магазин в града. Зарече се да запази престижа на стария квартал.
Покани Роурк в кантората си. Не каза, че ще вземе решение по-късно или ще размисли. Каза: