— Архитектът си ти.
Седна с крака на бюрото, запуши лула, изпускайки едновременно думи и кълба дим.
— Ще ти кажа колко пространство ми е нужно и колко пари мога да вложа. Ако ти трябват още, кажи ми. Другото зависи от теб. Не разбирам от сгради. Но мога да разпозная от пръв поглед човека, който разбира. Действай.
Фарго избра Роурк, защото веднъж мина край бензиностанцията на Гауън, спря, влезе вътре и зададе няколко въпроса. След това даде малко пари на готвачката на Хелър, за да го разведе из къщата, докато Хелър го няма. На Фарго не му трябваше нищо повече.
В края на май, когато масата в кантората на Роурк беше затрупана с чертежите за магазина на Фарго, той получи още една поръчка.
Клиентът, г-н Уитфърд Санбърн, притежаваше административна сграда, която преди много години му бе построил Хенри Камерън. Г-н Санбърн решил, че иска нова къща извън града. Не одобрил нито един от архитектите, които предложила съпругата му и писал на Хенри Камерън. В отговор Камерън му написал писмо от десет страници. В първите три реда на писмото съобщил, че вече не работи, а останалото било посветено на Хауърд Роурк. Роурк не узна съдържанието на писмото — Санбърн не му го показа, а Камерън не пожела да му го разкаже. Но Санбърн му възложи да построи извънградската къща въпреки категоричното несъгласие на г-жа Санбърн.
Г-жа Санбърн председателстваше няколко благотворителни организации и това я бе пристрастило неудържимо към едноличното разпореждане с всичко. Г-жа Санбърн желаеше в новото й имение край река Хъдсън да бъде построен френски замък. Искаше да изглежда внушителен и старинен, сякаш винаги е принадлежал на семейството. Разбира се, признаваше тя, хората ще знаят, че не е така, но замъкът ще изглежда по този начин.
Г-н Санбърн подписа договора, след като Роурк му обясни подробно каква ще е къщата; г-н Санбърн веднага се съгласи и дори не изчака да види скиците.
— Разбира се, Фани — казваше отегчено господин Санбърн, — искам модерна къща. Казвал съм ти го отдавна. Точно както би я проектирал Камерън.
— Но, за бога, какво е Камерън сега? — попита тя.
— Не знам, Фани. Знам само, че в Ню Йорк няма друга сграда като тази, която той ми построи.
Споровете се проточиха през дългите вечери в тъмния, претрупан викториански салон на семейство Санбърн, пищно облицован с лакиран махагон. Господин Санбърн се разколеба. Роурк питаше, сочейки с ръка салона:
— Това ли искате?
— Слушайте, ако ще се държите нахално… — започна г-жа Санбърн, но г-н Санбърн избухна:
— За бога, Фани! Той е прав! Точно това не искам! Точно това ми е дошло до гуша!
Роурк не се видя с никого, докато подготви скиците. Къщата от обикновен камък, с големи прозорци и много тераси, се издигаше в градината над реката, просторна като водата, открита като градината. Човек трябваше да се вгледа внимателно в нейните линии, за да открие връзката й с ширналата се градина. Терасите се приближаваха и се сливаха плавно със стените. Дърветата сякаш се вливаха в къщата и изтичаха през нея. Къщата не беше преграда за слънчевата светлина, а купа, в която тя се събира, за да се сгъсти и заблести по-ярко, отколкото във въздуха навън.
Г-н Санбърн първи видя скиците. Разгледа ги и каза:
— Не знам какво да кажа, г-н Роурк. Прекрасна е. Камерън беше прав за вас.
Но след като и други хора видяха скиците, г-н Санбърн вече не беше толкова уверен. Г-жа Санбърн каза, че къщата е ужасна. И споровете през дългите вечери се възобновиха.
— Но защо да не сложим кули на ъглите? — настояваше г-жа Санбърн. — По плоските покриви има достатъчно място.
След като я разубедиха за кулите, тя запита:
— Защо да няма вътрешни вертикални рамки на прозорците? Какво толкова ще се промени? За Бога, прозорците са достатъчно големи — макар че не разбирам защо трябва да са толкова големи, не създават никакъв уют. Готова съм обаче да приема вашите прозорци, г-н Роурк, щом толкова държите на тях, но защо да не сложим вътрешни вертикални рамки. Те ще смекчат интериора, ще му придадат царствен вид, нали разбирате, ще изглежда като аристократично имение.
Приятели и роднини, на които госпожа Санбърн побърза да покаже скиците, изобщо не харесаха къщата. Г-жа Уолинг я нарече абсурдна, а г-жа Хупър — недодялана. Г-н Меландър каза, че не би я приел, дори да му я подарят. Г-жа Апълби заяви, че прилича на фабрика за обувки. Г-ца Дейвис хвърли един поглед на скиците и каза одобрително: