В конкурса можеха да участват всички архитекти от всички страни. Сградата щеше да бъде построена на Бродуей и щеше да струва десет милиона долара. Трябваше да символизира гения на модерната технология и духа на американския народ; предварително беше наречена „най-красивата сграда в света“. Журито за конкурса включваше г-н Шупи, представител на „Космо“, г-н Слотник, представител на „Слотник“, професор Питъркин от Стантънския технологичен институт, кмета на Ню Йорк, Ралстън Холкъм, президент на АГА, и Елсуърт М. Тухи.
— Яви се, Питър! — каза въодушевено Франкън на Питър. — Покажи най-доброто, на което си способен. Дай всичко от себе си. Това е големият ти шанс. Ще станеш световноизвестен, ако спечелиш. Ще направим следното: на нашата кандидатура ще изпишем твоето име и името на фирмата. Ако спечелим, ще получиш една пета от наградата. Голямата награда е шестдесет хиляди долара, нали знаеш.
— Хайер ще възрази — каза внимателно Кийтинг.
— Нека възразява. Точно това целя. Може да се подсети какво е редно да направи. А аз… ти знаеш какво мисля, Питър. Вече гледам на теб като на съдружник. Дължа ти го. Ти го заслужаваш. Конкурсът може да се окаже за теб ключ към тази врата.
Кийтинг преправи пет пъти проекта си. Намрази го. Намрази всяка греда на сградата, още преди да се е родила. Работеше с треперещи ръце. Не виждаше чертежа под ръцете си. Мислеше за другите участници в конкурса, за човека, който ще го спечели и всички ще разберат, че е по-добър от него. Чудеше се какво ще направи този човек, как ще реши проблема, за да спечели. Трябваше да победи този човек. Всичко друго беше без значение. Вече нямаше Питър Кийтинг, имаше само всмукателна камера, подобна на тропическото растение, за което бе чул. Растение, което привлича насекоми, улавя ги и ги изсмуква, докато ги пресуши. Така се изхранва.
Обзе го огромна несигурност, когато привърши скиците на изящната сграда от бял мрамор. Приличаше на ренесансов дворец от гума, извисяващ се цели четиридесет етажа. Спря се на ренесансовия стил, защото знаеше неписания закон, че всички журита на архитектурни конкурси харесват колоните и защото Ралстън Холкъм бе в журито. Взе по нещичко от всички любими на Холкъм италиански дворци. Изглеждаше добре… може би… не беше сигурен. И нямаше кого да пита.
Тези думи сякаш отекнаха в главата му. Изпадна в сляпа ярост. Усети я преди да осъзнае какво я предизвиква, но почти в същия миг си даде сметка, че има човек, когото може да попита. Не искаше да мисли за него, нямаше желание да ходи при него. Гневът се разля по лицето му. Знаеше, че няма как да не отиде.
Опита се да прогони тази мисъл. Никъде няма да ходи. Но времето минаваше. Когато срокът наближи, прибра чертежите в една папка и отиде в кантората на Роурк.
Роурк седеше сам на бюрото в огромната стая. По нищо не личеше да има работа.
— Здравей, Хауърд! — каза весело Кийтинг. — Как си? Не те прекъсвам, нали?
— Здравей, Питър — каза Роурк. — Не ме прекъсваш.
— Много ли си зает?
— Не.
— Имаш ли нещо против да седна за няколко минути?
— Сядай.
— Направил си хубава сграда, Хауърд. Видях магазина на Фарго. Прекрасен е. Поздравления.
— Благодаря.
— Напредваш бързо. Вече си изпълнил три поръчки, нали?
— Четири.
— Да, четири. Много добре. Чух, че си имал някакви проблеми със семейство Санбърн.
— Така е.
— Нещата невинаги вървят гладко, нали знаеш… Нямаш ли поръчки оттогава? Никакви ли?
— Не. Никакви.
— Ще получиш. Винаги съм казвал, че няма защо архитектите да се хващаме за гушите, има достатъчно работа за всички ни, трябва да развиваме професионално единство и сътрудничество. Между другото, кандидатира ли се за участие в конкурса?
— Какъв конкурс?
— Конкурсът. Конкурсът на „Космо-Слотник“.
— Няма да участвам.
— Няма да участваш ли? Изобщо?
— Не.
— Защо?
— Не участвам в конкурси.
— Защо, за бога?
— Хайде, Питър. Не си дошъл да говорим за това.
— Всъщност мислех да ти покажа моя проект. Не че искам да ми помогнеш, искам само твоето мнение, да ми кажеш какво мислиш за него по принцип.