Бързо отвори папката.
Роурк разгледа чертежите. Кийтинг попита:
— Е? Добре ли е?
— Не. Нищо не струва. И ти знаеш, че е така.
В продължение на няколко часа Кийтинг не откъсна очи от Роурк. Небето ставаше все по-тъмно, прозорците на града светнаха. Роурк говореше, обясняваше, прокарваше линии през чертежите, разплиташе лабиринта на изходите на кинозалата, разсичаше прозорци, поправяше коридори, махаше излишни сводове, изправяше стълбища. В един момент Кийтинг промълви:
— За бога, Хауърд! Защо не участваш в конкурса, щом можеш да проектираш така?
Роурк отговори:
— Защото не мога. Нищо не излиза. Идеите ми секват, ако се опитам да работя такъв проект. Не мога да предложа на журито онова, което то иска. Но мога да оправя нечий сбъркан проект, щом го видя.
Беше се съмнало, когато Роурк бутна чертежите настрана. Кийтинг прошепна:
— А фасадата?
— По дяволите твоята фасада! Не ми се гледат проклетите ти ренесансови фасади! — Въпреки всичко я погледна. Не можа да се сдържи и ръката му нахвърля няколко линии по фасадата. — Добре де, дявол да го вземе, предложи им хубав ренесанс, ако се налага и ако изобщо има такъв! Само че аз не мога да го направя вместо теб. Сам го измисли. Нещо такова. По-просто, Питър, нека е по-просто, по-изчистено, възможно най-почтено, ако изобщо има почтеност в тия неща. Сега си иди и се опитай да измислиш нещо в този дух.
Кийтинг се прибра. Пречерта плановете на Роурк. Довърши беглата скица на фасадата, нахвърляна от Роурк. Получи се изящна, завършена рисунка. Пусна чертежите по пощата на адрес:
Конкурс „Най-красивата сграда в света“
„Космо-Слотник Пикчърс“, Инк.
Ню Йорк
На плика, приложен към кандидатурата, бе изписано: „Франкън&Хайер“, архитекти, Питър Кийтинг, проектант.
Зимата минаваше. Роурк не получи други предложения, не се появиха никакви поръчки. Седеше на бюрото си и понякога дори не се сещаше да светне лампите, когато се стъмни. Тегнещите часове на бездействие в кантората, неподвижната врата и въздух сякаш се просмукваха в мускулите му. Ставаше и запращаше някоя книга в стената, за да усети, че ръката му се движи, за да чуе как отеква ударът. Засмиваше се, вдигаше книгата и я поставяше внимателно на бюрото. Светваше настолната лампа. След това застиваше с ръце в светлинния конус под лампата, започваше да разглежда ръцете си и бавно разтваряше пръсти. Спомняше си какво му бе казал Камерън преди много време. Отдръпваше ръцете си. Вземаше си палтото, изгасваше лампите, заключваше вратата и си отиваше у дома.
С наближаването на пролетта си даде сметка, че парите му скоро ще свършат. Редовно плащаше наема за кантората на първо число. Искаше да усеща предстоящите тридесет дни, през които ще може да остане в кантората. Влизаше спокойно в нея всяка сутрин. Осъзна обаче, че не иска да поглежда календара, когато се стъмва, защото вижда, че си отива още един от тридесетте дни. Щом го забеляза, започна умишлено да гледа календара. Беше като състезание, състезание между неговите пари за наема и… не знаеше кой е другият състезател. Може би всеки човек, с когото се разминава на улицата.
Когато се качваше към кантората си, операторите на асансьора го поглеждаха странно, лениво и любопитно. Понякога ги заговаряше, те му отвръщаха, наистина не арогантно, но с безразличен и провлечен тон, който сякаш след миг ще стане арогантен. Не знаеха какво работи, но знаеха, че е човек, при когото никога не идват клиенти. По настояване на Остин Хелър ходеше на неговите партита. Гостите го питаха:
— Архитект ли сте? Простете ми, не разбирам от архитектура. Какво сте построили?
Отговаряше им, а те казваха:
— О, така ли — и той разбираше от пресилената им любезност, че е самонадеяно да се смята за архитект. Не бяха виждали неговите сгради, не знаеха дали са добри или калпави — никога не бяха чували за тези сгради.
Беше като война, в която трябва да се бие срещу нищо, налагаше се да воюва, трябваше да воюва, нямаше избор, нито противник.
Спираше край строежите и разглеждаше стоманените скелета. Понякога имаше чувството, че гредите и трегерите се превръщат не в здание, а в бариера, която се изпречва пред него и той никога не ще успее да направи няколкото стъпки по тротоара, които го разделят от дървената ограда около строежа. Изпитваше болка — притъпена и разсеяна. Вярно е, казваше си, но тялото му отвръщаше с недосегаема здравословност: не, не е вярно.