Магазинът на Фарго вече работеше. Но една сграда не може да спаси целия квартал; конкурентите на Фарго бяха прави, търговията се изместваше далеч от центъра на града, клиентите го напускаха. Заговори се открито за упадъка на Джон Фарго, който не само бе сгрешил в преценката си за бизнеса, но бе инвестирал в нелепа сграда. Според приказките това доказваше, че обществото отказва да възприеме архитектурните нововъведения. Никой не каза, че неговият магазин е най-чистият и най-осветеният в града, че благодарение на изкусния проект магазинът е възможно най-функционален, нито че кварталът е бил обречен още преди магазинът да бъде построен. Вината бе хвърлена върху сградата.
Атълстън Бийсли, светски лъв на архитектурната гилдия и придворен шут на АГА, който никога не бе построил нищо, но организираше всички благотворителни балове, писа в своята рубрика „Шеги и приумици“ в Бюлетина на АГА:
„Ето ви, момчета и момичета, приказка с поука: Имало едно време едно момченце. Косата му била с цвета на тиква за Деня на Вси Светии. То се смятало за по-добро от всички вас, обикновените момчета и момичета. И за да го докаже, се хванало и построило къща. Тя била много красива, само дето никой не можел да живее в нея. Построило и магазин — прекрасен магазин, само дето фалирал. Построило и много прочута сграда: двуколка на черен път. Последната се оказва наистина много процъфтяваща, което вероятно показва, че това е подходящото поле за изява на момченцето.“
В края на март Роурк прочете във вестниците за Роджър Енрайт. Той беше милионер, имаше нефтен концерн и нямаше никакви задръжки. Затова името му се появяваше често във вестниците. Предизвикваше полувъзхитителен, полуприсмехулен ужас с множеството си най-различни авантюри. Последната беше проект за нов вид жилищен комплекс — сграда с апартаменти, всеки от които е отделен от другите, като скъп частен дом. Щеше да се нарича „Енрайт Хауз“. Енрайт обяви, че иска той да бъде различен от всички други сгради. Потърси някои от най-известните архитекти в града, но не одобри нито един.
Роурк възприе дописката във вестника като лична покана, като някакъв шанс, предложен конкретно на него. За първи път реши сам да поиска поръчка. Обади се за среща с Роджър Енрайт. Прие го неговият секретар, млад и отегчен мъж, който го разпита за професионалния му опит. Зададе въпросите бавно, сякаш се мъчеше да реши какво точно се пита в такъв случай, тъй като отговорите няма да имат никакво значение; хвърли поглед на няколко снимки със сгради на Роурк и заяви, че господин Енрайт няма да прояви интерес.
През първата седмица на април, след като Роурк плати с последните си пари наема на кантората за още един месец, му поръчаха да предложи чертежи за нова сграда за „Манхатън Банк Къмпани“. Поръчката бе от г-н Уайдлър, член на съвета на директорите, приятел на младия Ричард Санбърн. Уайдлър му каза:
— Водих истинска битка, г-н Роурк, и мисля, че спечелих. Лично ги заведох в къщата на Санбърн и двамата с Дик им обяснихме някои неща. Но директорите трябва да видят чертежите, преди да вземат решение. Така че нека ви кажа честно, още не е напълно сигурно, но е почти сигурно. Отхвърлиха двама други архитекти. Проявяват голям интерес към вас. Направете чертежите. Успех!
Състоянието на Хенри Камерън се влоши и лекарят предупреди сестра му, че той няма да се възстанови. Тя не повярва. Хранеше надежди, защото виждаше, че Камерън, легнал неподвижно в леглото, изглежда ведър и… почти щастлив, дума, която според нея дотогава не подхождаше за брат й.
Но една вечер се уплаши, когато той внезапно каза:
— Обади се на Хауърд. Помоли го да дойде.
През всичките три години, откакто спря да работи, Камерън нито веднъж не повика Роурк. Просто чакаше посещенията му.
Роурк пристигна след час. Седна до леглото и Камерън му заговори както обикновено. Не каза нищо за необичайната си покана и не обясни причината за нея. Нощта беше топла, прозорецът на спалнята на Камерън беше отворен към притъмнялата градина. В една пауза между изреченията се вслуша в тишината на дърветата отвън, в надвисналото мълчание в късния час. Повика сестра си и каза:
— Приготви на Хауърд леглото във всекидневната. Ще преспи тук.
Роурк го погледна и разбра. Кимна в знак на съгласие. Разбра какво му каза Камерън с безмълвния си сериозен поглед.
Роурк остана в къщата три дни. Никой не споменаваше нито за престоя му, нито колко дълго ще остане. Присъствието му се приемаше като нещо естествено, за което няма нужда да се говори. Госпожица Камерън разбра и усети, че не бива да казва нищо. Ходеше из къщата мълчаливо, примирена в отчаянието си.