Една нощ през пролетта отидоха на бал. Танцуваха и той я притисна, прокарвайки пръсти по тялото й. Сигурен беше, че тя усеща и е наясно. Тя не се дръпна — гледаше го втренчено, почти в очакване. На тръгване той й подаде наметалото и пръстите му се задържаха на раменете й. Тя не помръдна и не се загърна с наметалото. Изчака той да си отдръпне ръцете. После тръгнаха към таксито.
Тя седна мълчаливо в ъгъла. До този момент присъствието му не й се бе струвало толкова важно, че да изисква мълчание. Седеше с кръстосани крака, плътно загърната в пелерината. Почукваше с върховете на пръстите си около коляното. Той меко обхвана с ръка китката й. Тя не оказа съпротива, не реагира, само пръстите й спряха да се движат. Докосна с устни косата й, без да я целува. Устните му останаха дълго в косата й.
Таксито спря и той прошепна:
— Доминик… нека се кача с теб… само за малко…
— Добре — отговори тя равнодушно, безлично, без нотка на покана. Съгласяваше се за първи път. Последва я с разтуптяно сърце.
Влизайки в апартамента, за част от секундата тя спря и зачака. Той се втренчи в нея безпомощно, объркан и твърде щастлив. Усети паузата едва, когато тя тръгна към всекидневната. Седна и отпусна ръце, отдалечавайки лакти от тялото си. Очите й бяха полуотворени, правоъгълни, безизразни.
— Доминик… — прошепна той — Доминик… колко си прекрасна!…
Приближи се до нея, шепнейки несвързано:
— Доминик… Доминик, обичам те… Не ми се смей, моля те, не се смей!… През целия си живот… всичко, което пожелаеш… Колко си красива!… Доминик… обичам те…
Прегърна я и наведе лице над нейното, търсейки ответна реакция или съпротива. Тя не реагира. Притисна я силно и целуна устните й.
Внезапно я пусна. Тялото й падна назад към канапето. Той се вторачи в нея ужасен. Това не бе целувка. Не бе прегърнал и целунал жена, а нещо, в което няма живот. Устните й не бяха мръднали при съприкосновението с неговите, ръцете й не бяха мръднали, за да го прегърнат, но това не беше отвращение — щеше да усети, ако беше отвратена. Сякаш можеше да я прегръща неспирно или да я захвърли, да я целуне или да продължи, за да задоволи своето желание — но нейното тяло оставаше безучастно. Погледна го и погледът й мина през него. Видя угарка, паднала от пепелника на масата, протегна ръка и я върна в пепелника.
— Доминик — прошепна той глупаво, — нали искаше да те целуна?
— Да. — Не му се надсмиваше, отговаряше му просто и безпомощно.
— Никой ли не те е целувал досега?
— Целували са ме. Много пъти.
— Винаги ли се държиш така?
— Винаги. Все така.
— Защо искаше да те целуна?
— Исках да опитам.
— Това е нечовешко, Доминик.
Тя вдигна глава и стана. Движенията й отново станаха уверени и прецизни. Той си даде сметка, че в гласа й няма нотка на изповед или безпомощност; усети, че близостта е приключила, макар че думите, които произнасяше, бяха по-интимни и по-откровени от когато и да било. Но говореше така, сякаш не я е грижа какво и на кого казва:
— Изглежда съм голяма особнячка, напълно фригидна жена. Съжалявам, Питър. Нали виждаш? Нямаш съперници, включително и самия ти. Разочарован ли си, скъпи?
— Ти… ще го надживееш… един ден…
— Не съм толкова млада, Питър. На двадесет и пет години съм. Сигурно е интересно преживяване да преспя с мъж. Искало ми се е да го пожелая. Сигурно ще е вълнуващо да стана развратница. Аз, както знаеш, опитвам всичко, но всъщност… Питър, като че ли ще се изчервиш и това е много забавно.
— Доминик! Никога ли не си се влюбвала? Дори и съвсем малко?
— Не съм. Наистина ми се искаше да се влюбя в теб. Мислех си, че ще бъде удобно. С теб няма да имам проблеми. Но нали видя? Не усещам нищо. Все едно ми е дали си ти, Алва Скарет или Лусиъс Хайер.
Той стана. Не искаше да я гледа. Отиде до прозореца и се загледа навън, със сключени зад гърба ръце. Забрави и желанието си, и красотата й. Спомняше си само, че е дъщерята на Франкън.
— Доминик, ще се омъжиш ли за мен?
Налагаше се да й го каже точно сега. Ако се поддаде на мислите си за нея, никога няма да й го каже. Вече нямаше значение какви чувства изпитва към нея. Нямаше да позволи чувствата да пречат на бъдещето му. Започна да я намразва.
— Не говориш сериозно, нали? — попита тя.
Обърна се към нея. Заговори бързо и леко. Лъжеше и думите му звучаха уверено: