— Обичам те, Доминик. Луд съм по теб. Дай ми шанс. Ако за теб няма друг мъж, защо не ме приемеш? Ще се научиш да ме обичаш, защото аз те разбирам. Ще бъда търпелив. Ще те направя щастлива.
Тя потръпна, после се разсмя. Смехът й беше искрен и дълбок. Бледата й рокля се раздвижи. Стоеше изправена, с отметната назад глава, като струна, трептяща с вибрациите на обидния й смях — нито горчив, нито подигравателен, само весел.
Замълча и се загледа в него. Каза сериозно:
— Питър, ако искам да си наложа страшно наказание, ще се омъжа за теб. — Добави: — Обещавам ти.
После се усмихна хладно и весело. Той се страхуваше от усмивката й.
— Питър, не се налага да се жениш за мен. Така или иначе ще станеш съдружник на баща ми. И ще бъдем добри приятели. Време е да си вървиш. Не забравяй, че в сряда ще ме водиш на шоу с коне. Обожавам го. Лека нощ, Питър.
Излезе и се запъти към дома си в топлата пролетна нощ. Преливаше от ярост. Ако в този миг някой му бе предложил да стане едноличен собственик на фирмата „Франкън&Хайер“ при условие че се ожени за Доминик, би отказал. Знаеше също, с цялата омраза към себе си, че ако му направят същото предложение следващата сутрин, няма да откаже.
XV
Изпитваше страх. Приличаше на кошмар, мислеше си Питър Кийтинг, само че човек се събужда, когато кошмарът стане непоносим, а той не можеше нито да се събуди, нито да го понесе. Страхът се засилваше, минаваха дни, после и седмици. Обхвана го отвратителен, неизразим ужас, че ще се провали. Ще изгуби конкурса, сигурен беше, че ще го изгуби. Тази сигурност нарастваше с всеки ден, прекаран в очакване. Не можеше да работи. Стряскаше се, когато някой го заговори. Не спеше по цели нощи.
Тръгна към дома на Лусиъс Хайер. Опитваше се да не вижда лицата на хората, с които се разминаваше, но нямаше как — винаги гледаше хората, гледаха го и те, както обикновено. Идваше му да им изкрещи да се обърнат, да го оставят на мира. Сякаш се взираха в него, защото знаеха, че ще се провали.
Запъти се към дома на Хайер, за да се спаси от приближаващата катастрофа по единствения начин, който му идваше наум. Ако се провали на конкурса — а беше сигурен, че ще се провали — Франкън ще бъде възмутен и разочарован; и когато Хайер умре, а това се очаква всеки момент, Франкън ще се разколебае, след горчилката от публичното унижение, дали да вземе Кийтинг за съдружник; ако Франкън се разколебае, всичко е загубено. И други хранеха надежда: Бенет, когото не успя да изгони от кантората; Клод Стенгъл, който се справяше много добре самостоятелно и бе предложил на Франкън да купи дела на Хайер. Кийтинг можеше да разчита единствено на колебливото доверие на Франкън. Ако някой друг стане съдружник на мястото на Хайер, това ще сложи край на бъдещето на Кийтинг. Почти беше успял, но се провали. Не можеше да си прости.
В безсънните нощи стигна до ясно и твърдо решение: трябва да уреди проблема рязко, трябва да се възползва от измамните надежди на Франкън, преди да се разбере кой печели конкурса; трябва да принуди Хайер да напусне и да заеме мястото му. Остават само няколко дни.
Спомни си приказките на Франкън за нрава на Хайер. Разрови се из документите в кабинета на Хайер и откри онова, което търсеше. То бе писмо от строителен предприемач, писано преди петнадесет години. Гласеше, че предприемачът прилага чек от двадесет хиляди долара, които да се изплатят на г-н Хайер. Кийтинг разгледа архивите за строежа. Той бе излязъл по-скъпо от допустимото. Точно тази година Хайер бе започнал да събира колекцията си от старинни порцелани.
Завари Хайер сам в кабинета му. Въздухът в малката, мрачна стая беше тежък, сякаш не бе проветряван от години. Тъмната махагонова ламперия, стенните килими, безценните стари мебели бяха поддържани и безупречно чисти, но стаята лъхаше на упадък и тлен. Светеше една-единствена лампа на масичка в ъгъла. На масичката имаше пет изящни скъпоценни чаши от старинен порцелан. Хайер седеше прегърбен и гледаше чашите на сумрачната светлина със смътна, напразна наслада. Потръпна, когато камериерът въведе Кийтинг. Примигна безизразно и объркано, но покани Кийтинг да седне.
Чувайки първите звуци на собствения си глас, Кийтинг си даде сметка, че се е отървал от страха, който го бе следвал по улиците. Гласът му беше студен и равен. Тим Дейвис, помисли той, Клод Стенгъл, а сега още един, който трябва да бъде отстранен.
Обясни какво иска, разстилайки в застоялия въздух на стаята мисълта си в кратък, сбит и завършен абзац, съвършен като скъпоценен камък с шлифовани ръбове.