Ще побеснее, помисли Кийтинг, гледайки строшените чаши. Скочи на крака, коленичи и събра безцелно парчетата. Не можеше нищо да се направи. Заедно с това си помисли, че е настъпил очакваният втори удар и че след миг ще трябва да предприеме нещо във връзка с него. Но всичко е наред, каза си той, защото Хайер вече няма как да не се пенсионира.
След това, както бе коленичил, се приближи към тялото на Хайер. Зачуди се защо не му се иска да го докосне.
— Господин Хайер?
Гласът му беше мек, дори почтителен. Внимателно вдигна главата на Хайер, после я пусна. При падането й не чу никакъв звук. Чу как изхълца собственото му гърло. Хайер беше мъртъв.
Седна до тялото, отпускайки се на петите си, с ръце на коленете. Загледа се право напред, погледът му спря върху диплите на завесите до вратата. Зачуди се дали сивият оттенък е прах или мъхът на кадифето, дали всъщност е кадифе и колко старомодно е да имаш завеси до вратата. Усети, че трепери. Повдигна му се. Стана, прекоси стаята и рязко отвори вратата, защото си спомни, че камериерът е някъде в апартамента. Изкрещя, опитвайки се да издаде вик за помощ.
Отиде в кантората както обикновено. Отговаряше на въпросите, обясняваше, че Хайер го поканил у дома си след вечеря, за да обсъдят пенсионирането му. Никой не се усъмни в тези думи. Кийтинг беше сигурен, че никой никога не ще се усъмни. Хайер се помина така, както всеки бе очаквал. Франкън изпита огромно облекчение.
— Знаехме, че рано или късно това ще се случи — каза Франкън. — Излишно е да съжаляваме, че спести на себе си и на всички нас продължителна агония.
Поведението на Кийтинг стана по-спокойно в сравнение с последните седмици. Изпадна в пълно вцепенение, преследван навсякъде — на работа, вкъщи, нощем, от тихата, ненатрапчива, монотонна мисъл, че е убиец… не, точно, но почти убиец… почти убиец… Знаеше, че не беше нещастен случай, знаеше, че заложи на потреса и ужаса, заложи на втория удар, който да прати Хайер в болница до края на живота му. Но само това ли бе очаквал? Мигар не знаеше какво означава вторият удар? На него ли бе разчитал? Опитваше се да си спомни, ровейки из ума си до изтощение. Не чувстваше нищо. Не очакваше да чувства каквото и да било. Само искаше да знае. Не забелязваше какво става в кантората около него. Забрави, че има съвсем малко време да сключи сделка с Франкън за съдружието.
Няколко дни след смъртта на Хайер Франкън го извика в своя кабинет.
— Седни, Питър — каза той с необичайно широка усмивка. — Имам добри новини за теб, момчето ми. Тази сутрин прочетоха завещанието на Лусиъс. Нали знаеш, че той няма роднини. Изненадан съм, вероятно не съм му вярвал достатъчно, но изглежда понякога е можел да направи някой добър жест. Оставил е всичко на теб… Доста добре, нали? Сега няма да се притесняваш за инвестицията, когато сключим споразумението за… Какво става, Питър?… Питър, момчето ми, болен ли си?
Лицето на Кийтинг рухна върху ръката му, опряна на ъгъла на бюрото. Не биваше Франкън да види лицето му. Почувства се зле, повдигна му се, защото в ужаса си осъзна, че се пита всъщност колко ли е оставил в наследство Хайер…
Завещанието беше направено преди пет години, вероятно при необмислен изблик на привързаност към единствения човек в кантората, който бе проявил уважение към Хайер, а може би и като жест, насочен срещу съдружника му. След това е било забравено. Състоянието възлизаше на двеста хиляди долара, плюс дела на Хайер във фирмата и порцелановата му колекция.
Този ден Кийтинг тръгна от кантората рано, безразличен към поздравленията. Прибра се вкъщи, каза новината на майка си, която остана със зяпнала уста в средата на всекидневната, и се заключи в спалнята. Преди вечеря излезе, без да продума. Не хапна нищо вечерта, но се напи яростно и преднамерено в любимия си нелегален бар. Извиси се до състояние на пълно прояснение. С клюмнала над чашата глава, но с бистър ум, той си каза, че няма за какво да съжалява, че е направил онова, което би направил всеки друг. Катрин му го бе казала: той е егоист. Но всеки е егоист. Да си егоист не е хубаво, но той не е единственият. Само че имаше повече късмет от останалите, защото беше по-добър от тях. Почувства се добре и реши, че повече никога не ще си задава излишни въпроси. Всеки човек е сам за себе си, измърмори той, заспивайки масата.
Никога повече не си зададе излишните въпроси. Нямаше време да мисли за тях в последвалите дни. Спечели конкурса за „Космо-Слотник“.