Питър Кийтинг знаеше, че ще спечели, но не бе очаквал подобен триумф. Мечтаеше за звън на тромпети, но не бе предвидил такава симфонична експлозия.
Всичко започна с тихо позвъняване на телефона и с обявяването на победителите. После всички телефони в кантората зазвъняха с възгласи и трясък под пръстите на операторката, която едва успяваше да отвръща на повикванията; обаждаха се от всички вестници в града, обаждаха се известни архитекти, задаваха въпроси, валяха поръчки за интервюта и поздравления. Потопът се изля от асансьорите, потече през вратите на кантората, трупаха се съобщения и телеграми, прииждаха хора, познати на Кийтинг и хора, които никога не бе виждал. Секретарката в приемната изгуби ума и дума, не знаеше кого да пуска и кого да отпраща. Кийтинг стискаше ръце, безкраен поток от ръце като колело с меки влажни зъбци, впиващи се в пръстите му. Не запомни какво казва в първото интервю, дадено в претъпканата с хора и фотоапарати кантора на Франкън, който бе отворил широко шкафа с напитките. Франкън разпалено обясняваше на всички, че Питър Кийтинг е проектирал сам сградата на „Космо-Слотник“, но за него това нямаше значение — Франкън изпадна във великодушен ентусиазъм. Освен всичко, беше добър вестникарски сюжет.
Сюжетът се оказа по-добър, отколкото Франкън бе очаквал. На страниците на всички вестници в страната беше лицето на Питър Кийтинг — красиво, здраво, усмихнато лице с блестящи очи и тъмни къдри. То стоеше над статиите, разказващи за възнаградените бедност, борба, стремежи и упорита тежка работа; за вярата на майката, пожертвала всичко за успеха на своя син, за „Пепеляшка на архитектурата“.
В „Космо-Слотник“ бяха доволни. Не бяха допускали, че млади, красиви и бедни архитекти също могат да печелят награди — е, бедни до съвсем неотдавна. Откриха момче гений. В „Космо-Слотник“ обожаваха момчетата гении, защото самият господин Слотник беше такъв — той беше само на четиридесет и три години.
Скици на проектирания от Кийтинг „най-красив небостъргач на земята“ бяха публикувани във вестниците, а под тях бяха изписани причините за наградата: „… За блестящото умение и простота на плана… за изчистената, безпощадна ефикасност… за пестеливото пространство… за отличното съчетаване на модерното с традиционното в Изкуството… на «Франкън&Хайер» и Питър Кийтинг…“
В кинопрегледите показваха как Кийтинг се ръкува с г-н Шупи и г-н Слотник. Субтитрите цитираха мнението на тези двама господа за неговата сграда. Кинопрегледите показваха как Кийтинг се ръкува с г-ца Димпълс Уилямс, а субтитрите цитираха какво мисли той за последната й картина. Появяваше се на банкети в архитектурните и филмовите среди, сядаше на почетното място, произнасяше речи, понякога забравяше дали трябва да говори за сгради или за филми. Ходеше в архитектурни клубове и във фенклубове. „Космо-Слотник“ издадоха фотомонтаж на Кийтинг и неговата сграда, която можеше да се поръча за двадесет и пет цента на адресиран плик със залепена марка. В продължение на една седмица всяка вечер излизаше на сцената на Космо Театър, в началото на извънредното издание на „Космо-Слотник“, покланяше се в светлините на прожекторите, строен и елегантен, в черен смокинг, за да говори две минути за значението на архитектурата. Оглави журито на конкурс за красота в Атлантик Сити. Наградата за победителката беше пробни снимки в „Космо-Слотник“. Снимаха го с прочут професионален боксьор, а надписът под снимката гласеше: „Шампиони.“ Направиха макет на неговата сграда и го изложиха, заедно със снимки на другите най-добри проекти, във фоайетата на киносалоните на „Космо-Слотник“ в цялата страна.
В началото госпожа Кийтинг хлипаше, притискаше Питър в прегръдката си и мълвеше, че не може да повярва. Запъваше се, отговаряйки на въпросите за Пити, позираше за снимки, притеснена в желанието си да я харесат. После свикна. Вдигаше рамене и казваше на Питър, че, разбира се, той е победителят, няма нищо изумително, защото никой друг не би могъл да спечели. Придоби леко рязък и снизходителен тон към репортерите. Дразнеше се, когато не я снимат до Пити. Купи си палто от визон.
Кийтинг се остави на течението. Имаше нужда от хората и от шумотевицата наоколо. Не си задаваше въпроси, нито изпитваше съмнения, заставайки на сцената над море от лица; въздухът беше тежък, сгъстен, наситен само с един разтворител — възхищението. Нямаше място за нищо друго. Беше велик — казваха му го толкова много хора. Беше прав, защото толкова много хора му вярваха. Вглеждаше се в лицата и очите и сякаш виждаше, че се ражда в тях, че те му даряват живот. Ето какво беше Питър Кийтинг — той бе отражение в широко отворените зеници, тялото му беше само негово отражение.