Една вечер намери време да прекара два часа с Катрин. Взе я в прегръдката си, а тя шепнеше сияйни планове за бъдещето им. Гледаше я доволно, без да чува думите й. Мислеше си как биха изглеждали на снимка заедно и колко вестници ще публикуват снимките.
Срещна се само веднъж с Доминик. Тя прекарваше лятото извън града. Изпита разочарование. Доминик го поздрави съвсем приятелски, но го гледаше както винаги, сякаш нищо не се е случило. От всички публикации за архитектура единствено нейната рубрика въобще не спомена конкурса за „Космо-Слотник“, нито победителя в него.
— Отивам в Кънектикът — каза тя. — Ще прекарам лятото в къщата на баща ми. Той ми я дава на пълно разположение. Не, Питър, няма да идваш да ме виждаш. Нито веднъж. Отивам там, за да не се срещам с никого.
Разочарова се, но това не му развали тържеството от победата. Вече не се страхуваше от Доминик. Почувства се уверен, че може да я накара да промени отношението си, че ще има промяна, когато тя се върне през есента.
Имаше обаче едно нещо, което разваляше тържествуването — макар и не често, нито твърде силно. Не му омръзваше да слуша какво се говори за него, но не обичаше да се говори твърде много за сградата му. И когато трябваше да чуе какво се говори за нея, нямаше нищо против забележките за „отличното съчетание на модерното с традиционното“ във фасадата. Но когато се заговореше за проекта — а за него се говореше толкова много, — когато слушаше за „блестящото умение и простота на проекта… за изчистената, безпощадна ефективност… за пестеливото пространство…“, когато слушаше тези фрази, започваше да мисли за… не мислеше. В ума му нямаше думи. Не ги допускаше. Имаше само тягостно, мрачно чувство… и едно име.
Изминаха две седмици, откакто спечели наградата. Изхвърляше тази мисъл от ума си като незаслужаваща внимание. Трябваше да я погребе така, както погреба скромното си минало, изпълнено със съмнения. Цяла зима пазеше собствените си скици с линиите от молив, прокарани през тях от ръката на другия. Вечерта след обявяването на наградата ги изгори. Това бе първото нещо, което направи.
Но мисълта не го напускаше. Внезапно осъзна, че не става дума за смътна заплаха, а за реална опасност. Отърси се напълно от страха си. Можеше да се изправи срещу реалната опасност, можеше да я отстрани съвсем просто. Изсмя се облекчено, обади се в кантората на Роурк и си уговори среща с него.
Отиде на срещата изпълнен с увереност. За първи път в живота си се почувства свободен от странната си неловкост в присъствието на Роурк, която не можеше да обясни, от която не можеше да се отърве. Вече се чувстваше в безопасност. Беше приключил с Хауърд Роурк.
Роурк седеше зад бюрото в кантората и чакаше. Телефонът звънна веднъж тази сутрин, но това беше Питър Кийтинг, който поиска среща. Дори беше забравил, че Кийтинг ще дойде. Чакаше да звънне телефонът. През последните няколко седмици беше станал зависим от телефона. Очакваше всеки момент да научи новини за проекта на „Манхатън Банк Къмпани“.
Отдавна не бе плащал наема за кантората. Също и наема за стаята, където живееше. Не се притесняваше за стаята. Можеше да помоли собственика да почака. Собственикът вече чакаше, а и нямаше да има голямо значение, ако откаже да чака. Но за кантората имаше значение. Каза на собственика, че ще трябва да почака. Не поиска отлагане. Само го уведоми решително и спокойно, че ще забави плащането, защото нямаше какво друго да му каже. Но самата мисъл, че се нуждае от снизходителността на собственика, че твърде много зависи от него, го накара да се почувства като просяк. Беше истинско изтезание. Добре, помисли си, изтезание. И какво от това?
Не беше плащал телефона от два месеца. Получи последно предупреждение. След няколко дни щяха да прекъснат линията. Трябваше да чака. Толкова много неща могат да се случат за няколко дни.
Отговорът на съвета на банката, който Уайдлър му беше обещал отдавна, се отлагаше от седмица на седмица. Съветът не можеше да вземе решение. Проектът имаше противници и ревностни поддръжници. Разискваха го на съвещания. Уайдлър не му казваше почти нищо, но той се досещаше за много неща. Дните минаваха в тишина — тишина в кантората, тишина в целия град, тишина вътре в него. Чакаше.
Седеше свлечен на бюрото, с отпуснато над ръката лице и пръсти върху вилката на телефона. Мина му през ума, че не трябва да седи така, но този ден се чувстваше много изморен. Помисли, че трябва да си махне ръката от телефона, но не я помръдна. Е, да, зависеше от телефона, можеше да го строши, но пак щеше да зависи от него. Зависеше от него изцяло, до въздуха, който поема. Пръстите му лежаха неподвижни на вилката. Залъгваше се и за пощата. Залъгваше се, но си наложи да не скача, когато някое писмо падне през процепа на вратата. Наложи си да не се втурва, да почака, да погледа белия плик на пода, а след това да отиде бавно и да го вдигне. Процепът на вратата и телефона бяха единствените неща, които му останаха.