— Добър вечер, Алийра. Още ли нямаме дуели?
— А, уредих си един. Не си ли чул?
— Честно казано, не. Само се пошегувах. Ама ти наистина ли?
— Да, за утре. Една нещастна текла, Господар на дзур, забеляза как вървя и направи подмятане.
Поклатих глава и цъкнах с език.
— Как се казва?
Тя сви рамене.
— Не знам. Утре ще разбера. Мороулан, да си виждал Сетра?
— Не. Предполагам, че е на Дзур планина. Сигурно ще прескочи по-късно. Важно ли е?
— Не особено. Мисля, че открих нов рецесив на е’Мондаар. Може да почака.
— Мен ме интересува — каза Мороулан. — Ще бъдеш ли така добра да ми разкажеш?
— Още не съм сигурна какво е… — отвърна Алийра. Двамата закрачиха из тълпата и ме оставиха. По-точно закрачи Мороулан. Алийра, която бе най-ниската позната ми драгарка, левитираше и дългата й сребристосиня рокля се влачеше по пода, за да скрие този факт. Алийра имаше златна коса и зелени очи — обикновено. Макар че сега не го носеше, си имаше и един меч, по-дълъг от самата нея. Този меч го беше получила от ръката на самия Кийрон Завоевателя, основателя на родословната й линия, на Пътеките на мъртвите. Това си е цяла история между другото, но все едно.
Тъй или иначе, оставиха ме, а аз дръпнах по връзката ми с Имперския глобус, направих магийка и си охладих виното. Отново отпих. Много по-добре.
„Проблемът за тази нощ, Лойош, е следният: с кого да спя?“
„Шефе, понякога ме отвращаваш“.
„Хайде де!“
„Като оставим това, че имаш четири бардака…“
„Не ми харесва да посещавам бардаци“.
„А? Че защо?“
„Няма да го разбереш“.
„Пробвай“.
„Добре. Да се изразим така: сексът с драгарки някак много ми прилича на зоофилство. С курви имам чувството, че плащам на… все едно“.
„Продължавай, шефе. Довърши си изречението. Заинтригува ме“.
„О, я млъкни“.
„Тебе убийството ли те възбужда толкова за секс?“
„Позна“.
„Трябва ти съпруга“.
„Я върви при Портата на смъртта“.
„Веднъж ходихме дотам, помниш ли?“
„Да. И помня как се чувстваше пред оня гигантски джерег там“.
„Не почвай пак с това, шефе“.
„А ти престани да обсъждаш сексуалния ми живот“.
„Ти почна“.
На това не можех да отвърна нищо, затова прекъснах връзката. Отпих отново от виното и изпитах онова особено, досадно усещане „има нещо, за което трябва да помисля“ — предизвестяващо, че някой се опитва да се свърже псионично с мен. Бързо намерих едно спокойно кътче и разтворих ума си за контакт.
„Как е приемчето, шефе?“
„Не е зле, Крейгар. Какво става? Не можеше ли да изчака до утре?“
„Ваксаджията ти е тук. Утре го правят наследник на исола за трона, тъй че прекратява поръчките си“.
„Много смешно. Кажи сега какво има?“
„Един въпрос. Отварял ли си нова комарджийска бърлога на Малаковия кръг?“
„Разбира се, че не. Щеше отдавна да си го чул“.
„И аз така помислих. Значи имаме проблем“.
„Разбирам. Някое педерастче е решило, че няма да забележим. Или някой се опитва да пробие с мускул?“
„Изглежда професионално, Влад. Има си протекция“.
„Колко са?“
„Трима. И познавам единия. Вършил е «работа»“.
„О!“
„Какво мислиш?“
„Крейгар, знаеш ли как изглежда нощно гърне, когато не е изпразвано няколко дни?“
„Е, и?“
„И нали знаеш, когато го изпразниш накрая, онова, дето остава на дъното?“
„Да?“
„Е, чувствам се точно като онова, дето остава на дъното“.
„Схванах“.
„Идвам веднага“.
Намерих Мороулан в един ъгъл с Алийра и някаква висока драгарка с чертите на дома Атира, цялата облечена в горско зелено. Тя ме изгледа отвисоко — и преносно, и буквално. Много отчайващо е, когато си едновременно джерег и източняк — хората ти се подхилват и по двете причини.
— Влад — каза Мороулан, — това е Магьосницата в зелено. Магьоснице, това е баронет Владимир Талтош.
Тя кимна, почти недоловимо. Аз се поклоних много дълбоко, ръката ми загреба по пода, вдигна се над главата ми и казах:
— Знатна лейди, очарован съм от честта да се запозная с вас точно толкова, колкото вие да се запознаете с мен.
Тя изсумтя и извърна глава.
Алийра примига.
Мороулан ме погледна притеснено, после сви рамене.
— Магьоснице в зелено — казах. — Не познавам атира, която да не е магьосница, а зеленото го виждам сам, тъй че не мога да преценя какво трябва да ми говори титлата…
— Достатъчно, Влад — прекъсна ме Мороулан. — И тя не е…
— Извинявай. Исках да ти кажа, че е възникнало нещо. Опасявам се, че трябва да си тръгна. — Обърнах се към магьосницата. — Съжалявам, че ти го причиних, мила, но постарай се да не ти съсипе цялата вечер.