Влязох да се видя с „чистача“. Оказа се весел младок, казваше се Ренорр: нисък, мургав, с къдрава кафява коса и плоско лице, подсказващо, че в родословието му има нещо от джегала. Очите му бяха бистри и това доказваше, че е съвсем отскоро в занаята. Шиткането на крадена стока не е нещо, за което можеш да подкупиш имперската гвардия, тъй че трябва много да внимаваш да не го разберат. С времето оченцата на пласьора неизбежно ставаха шавливи и уплашени.
Ренорр се поклони и каза:
— За мен е голяма чест най-после да ви се представя.
Кимнах.
Той посочи навън.
— Май се махнаха.
— Кой? Стражите ли?
— Да. Тая заран имаше няколко.
— Хм. Е, толкова по-добре. Сигурно си съкращават контингента.
— Да.
— Бизнесът как върви?
— Бавно, шефе. Но се вдига полека. Аз едва започвам.
— Хубаво. — Усмихнах му се. — Продължавай така.
— Да, господарю.
Излязохме, продължихме по Глендън, поехме към Медникарска и оттам — на север. Подминахме „Синия пламък“ и спрях.
„Какво има, шефе?“
„Стражите, Лойош. Само преди петнайсет минути на онзи ъгъл имаше двама; сега ги няма“.
Светулката рече:
— Шефе, забеляза ли, че стражите ги е хванала липсата? Демонско съвпадение, да му се не види. Не ми харесва.
— Трай.
„Мисля да се връщаме в кантората, шефе“.
„Не мисля…“
„Ти какво каза за «усещанията» ми? Е, този път е силно. Мисля, че трябва да се връщаме веднага“.
„Окей. Убеди ме“.
— В кантората — казах на Светулката. Сякаш му поолекна, Варг изобщо не реагира. Върн кимна със сънените си очи и неизменната си полуусмивка. Мираф’н също сведе едрата си рошава глава.
Подминахме „Синия пламък“ и започна да ми олеква. Стигнахме до пресечката на Гаршош и Медникарска, Върн и Мираф’н надникнаха в двете посоки и дадоха знак, че е чисто. Завихме и кантората вече се виждаше. Чух зад себе си странно шумолене, лъжлива стъпка, извърнах се рязко и видях, че Варг пада на колене, с изписано на лицето му стъписване. С крайчеца на окото си забелязах, че и Светулката пада.
„Шефе, пази се!“
За много кратък миг не можах да повярвам, че се случва. През целия си живот бях съзнавал, че съм в опасност, но все още не бях повярвал наистина, че е възможно аз, Влад Талтош, професионалният убиец, да бъда спипан толкова лесно като някой текла, насред улицата. Но Светулката беше паднал и видях камата, стърчаща от гърба на Варг. Все още беше в съзнание, мъчеше се да изпълзи до мен и устата му мърдаше беззвучно.
Тогава рефлексите ми се задействаха — осъзнах, че все още съм жив и че Върн и Мираф’н ще ме покриват отзад. Посегнах за рапирата си, докато се опитвах да засека с очи хвърляча на ножове и…
„Зад теб, шефе!“
Извърнах се бясно, зърнах отдръпващите се Върн и Мираф’н, докато някаква висока драгарка с… стой! Отдръпваха се? Точно така. Гледаха ме навъсено и предпазливо отстъпваха по-далече от сцената. Междувременно към мен идваше някаква висока драгарка, бавно и сигурно, с грамаден меч в ръцете.
Зарязах рапирата и извадих по един метателен нож във всяка ръка. Исках да пречукам поне двете копелета, които ме бяха предали. Лойош хвръкна от рамото ми и полетя към лицето на убийцата пред мен. Това ми даде време да се прицеля и…
Нещо ми подсказа да се сниша вдясно, направих го и нещо остро ме забърса отдясно по гърба. Превъртях се, двете ками блеснаха и…
Лойош изпищя псионично и нещо се вряза отзад в левия ми хълбок. Осъзнах, че мечът на убийцата е минал покрай Лойош. Усетих студ и си дадох сметка, че стоманата се е забила в мен, в моите кости, мускули и органи, и ми прилоша. Потиснах мигновеното си желание да се обърна и видях кой ме беше нападнал в гръб. Беше много ниска и стискаше два големи ножа за ръкопашен бой. Гледаше ме право в очите, безстрастно. Мечът, забит в мен, се издърпа рязко и се озовах на колене. Убийцата пред мен скочи, единият нож изсвистя към гърлото ми, другият — в забивка към гърдите. Опитах се да парирам с ръце…
И от устата й блъвна кръв, и тя се срина в краката ми. Единият нож се вряза в гърдите ми, другият се заби в корема ми. Чух зад себе си плясъка на криле и се зарадвах, че Лойош поне е жив, докато чаках меча зад мен да ме довърши.
Но вместо това чух глас, който смайващо ми заприлича на гласа на Алийра…
— Ти… ти си дракон!
И кънтеж на стомана. Докато падах, успях някак да се извърна и видях, че наистина е Алийра, размахала меча, който беше по-дълъг от нея, в двубой с убийцата. Отстрани ги наблюдаваше самият Мороулан, с изкривено от гняв лице. И с Чернопрът в десницата. Мечът на Алийра свистеше високо, тоя на убийцата сечеше ниско, а Лойош рече: „Извий!“