Зачудих се колко ли съм струвал и откъде е събрал средствата Ларис. Усетих, че съм се разтреперил, което беше тъпо, след като заплахата беше отминала. Освен ако не решаха да си довършат работата. Продължих да треперя.
„Шефе, добре ли си?“
„Не съвсем. Давай да се поразходим“.
Излязох от стаята в студените чернокаменни коридори на Дзур планина. Веднага се ориентирах къде съм. Вдясно от мен беше библиотеката, където се бях запознал със Сетра. Вляво трябваше да има още спални. Импулсивно завих наляво. Врати имаше от двете страни на коридора, след което той продължаваше. Спрях се. Възможно ли беше убийците да са в една от тях? Или всяка — поотделно? Реших да продължа; нищо нямаше да спечеля, ако се видех с тях. Тоест, като убиец никога не съм имал какво да кажа на жертвата си; а като жертва какво да кажа на убийците си? Моля, пощадете ми живота? Да бе. Не, никакъв смисъл нямаше да… Усетих, че не помръдвам. Въздъхнах.
„Предполагам, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо, Лойош“.
Открехнах вратата колкото може по-тихо и надникнах вътре.
Беше будна и ме гледаше. Лицето й беше спокойно, очите — безизразни. Без никакво съмнение беше човек като мен. Очите й се сведоха към дясната ми ръка, която, осъзнах, бе стиснала камата на колана. Не изглеждаше уплашена.
Седеше с изправен гръб, синя нощница разкриваше светлата й кожа на смътната светлина от единствения запален свещник. Косата й беше тъмнокафява, почти черна. Очите й бяха още по-черни, в пълен контраст с цвета на кожата. Нощницата беше скроена като за скромна жена, но също така бе предназначена за драгарка, тъй че деколтето падаше доста ниско. Не й личеше да е смутена.
Очите й се вдигнаха от ръката ми към лицето ми. Погледахме се така известно време; след това насилих ръката си да пусне дръжката.
Проклятие! Аз бях въоръженият, а безпомощната беше тя. Нямаше причина аз да се боя от нея. Понечих да заговоря.
— Имаш ли си име? — Гласът ми прозвуча сухо, почти напукано.
— Да — отвърна тя с мек контраалт.
Изчаках да продължи. След като не показа признаци за това, рекох:
— Ще ми го кажеш ли?
— Не.
Кимнах. Камата на джерег държеше да я наричат Камата на джерег. Така да бъде.
— Как се отскубна партньорката ти от Лойош?
— Не можа. Дадох й едни билки, да не й подейства отровата, и тя просто го пренебрегна.
Изчаках да видя дали Лойош ще направи някакъв коментар; след като си замълча, казах:
— Колко ви платиха за главата ми?
— Ще се поласкаеш.
Продължаваше да ме гледа. Свещите примигваха и правеха разни неща с косата й, лицето и шията й, и със сенките на гърдите й по черната стена. Преглътнах.
После тя каза:
— Върнахме плащането.
Изпитах облекчение, все едно че на Имперския екзекутор са му дали отсрочка тъкмо когато е вдигнал тоягата си. Усетих, че се е показало на лицето ми, и се изругах наум за слабостта си.
Очите й се спряха на Лойош, после тя протегна ръка. Той се поколеба и нервно защапурка по раменете ми.
„Шефе…“
„Както решиш, приятел“.
Той прелетя до нея и стисна китката й с нокти. Тя го почеса по люспите под брадичката.
— Голям красавец е.
— Казва се Лойош.
— Знам.
— О, разбира се. Сигурно сте научили доста неща за мен.
— Явно недостатъчно. Между другото, Мороулан и Алийра как разбраха?
— Съжалявам.
Тя кимна разбиращо.
— Ти… имаш дарбата да караш хората да те подценяват.
— Много благодаря. — Влязох и вратата се затръшна зад мен. Приседнах на леглото с грижливо усилие да изглеждам спокоен. — Е, и сега какво?
Тя сви рамене — гледка, само заради която си струваше да се влезе.
— Не знам. Мороулан и Алийра се опитаха да ми направят сонда преди малко. Не се получи, тъй че не знам дали ще опитат отново. А ти?
Бях стъписан.
— Какво се опитваха да разберат?
— Кой ни е наел.
Изсмях се.
— Можеха просто да попитат мен. Не се безпокой. Не са чак толкова лоши, като за Господари на дракони.
Тя ми отвърна с иронична усмивка.
— И ти ще ме защитиш, нали?
— Ами да. Що не? Върнали сте парите, въпреки че не е трябвало, тъй че повече няма да ме нападате. Пък и ние, източняците, трябва да държим един на друг, не мислиш ли?
Тя схвана намека и сведе очи.
— Никога преди не съм „работила“ срещу човек, Влад. За малко да го откажа, но… — Сви рамене и се зачудих колко ли още пъти ще мога да я накарам да го прави.