Обърнах се отново към Мороулан.
— Още някой можеш ли да измислиш?
— В момента не.
— Е, добре. Какво друго? Лъжливо писмо, да речем? Направете това и това веднага, подпис еди-кой си?
— Че кой ще й праща писмо, вместо да се свърже псионично с нея? — каза Мороулан.
— Ами, някой, с когото не говори често. Трябва да е много трудно да се свържеш пряко с нея, тъй че…
— Не е — каза Алийра и ме погледна учудено.
— Не е ли?
— Разбира се, че не е. Всеки гражданин може да се свърже със Зерайка по връзката си. Не го ли знаеш?
— Не… но в такъв случай би трябвало всеки миг да й досаждат хиляди…
— Едва ли — отвърна тя. — Ако Императрицата реши, че са й загубили времето, унищожава лицето. По тази причина контактът е доста ограничен.
— О… баща ми така и не е намерил за нужно да ми го спомене. Предполагам, че се е боял да не го направя. Все едно, още не разбирам кой би могъл да я убеди и я е убедил да оттегли войската. Мороулан, теб те уважават в двора. Би ли се опитал да го разбереш?
— Не — отвърна Мороулан. — Вече ти обясних, не желая да имам нищо общо с една джерегска война, пряко или косвено.
— Аха. Добре. — Останах доволен, щом забелязах с какво отвращение го изгледа Алийра. Точно в този момент ми хрумна, че най-лесното би било да се предизвика нещо истинско, което да накара Императрицата да изтегли бойците. Какво би могло да бъде? Граждански безредици? Заплаха от някакво нашествие?
„Крейгар“.
„Да, Влад“.
„Виж дали не е станало нещо из града, което да е наложило намесата на Гвардията“.
„Добра идея, шефе“.
„Нали за това си плащам заплатата“.
После се свързах с Фентор и го накарах да провери за всички възможни външни заплахи. С малко късмет до ден-два щях да го разбера. Отново насочих вниманието си към тримата. Алийра и Сетра се бяха увлекли в поредния си задълбочен дебат.
— Определено — тъкмо казваше Сетра. — И мен ако питате, да я оставим.
Алийра се намръщи.
— Но ние едва сме стъпили на краката си, Сетра. Не можем да си позволим да тръгнем на Изток с хиляди бойци, преди да сме уверени, че Империята е стабилна.
— За какво става въпрос? — попитах аз.
— Ти възбуди един стар спор, Влад — обясни Мороулан. — Алийра се противопоставя Сетра Младшата да тръгне да завладява Изтока, преди Империята да се е стабилизирала. Сетра Младшата смята, че точно това ще я стабилизира, а нашата Сетра — той кимна към нея — смята, също като мен, че щом Сетра — другата де — иска да го направи, защо не? Какво лошо има в това? Ще ни изтласкат отново след някакви си петстотин-хиляда години. Нали точно затова Кийрон Завоевателя ги остави там — за да има с кого да се бием от време на време, вместо да се разкъсваме помежду си.
Много неща можех да му отвърна, но си замълчах.
— Точно това е въпросът — каза Алийра. — Ако изцедим много ресурси, какво ще стане, ако се появи някой истински враг? Източняците в момента не са заплаха за нас…
— Какъв истински враг? — каза Сетра. — Няма никакъв…
Станах и ги оставих да си спорят. В края на краищата това нямаше нищо общо с мен.
9.
Върнах се в стаята си и реших, че искам отново да видя Коути; също така, че очаквам с нетърпение да вечерям в компанията на Сетра, Мороулан и Алийра. Осъзнах, че мога да се чувствам много удобно в Дзур планина, докато Крейгар върти нещата в кантората. С други думи — докато всичко, което съм изградил, не се срине в Пропадите при Портата на смъртта. Не че Крейгар беше некомпетентен, но все пак има някои неща, които човек трябва да свърши сам, а ме нямаше вече от четири дни.
„Алийра?“
След пауза последва реакцията. „Да, Влад?“
„Нещо е станало. Налага се веднага да се върна в кантората си. Моля те, предай извиненията ми на Сетра и Мороулан“.
„Както желаеш. Но не се преуморявай“.
„Не бих и помислил“.
„Искаш ли да ти помогна с телепорта?“
„Да, моля. Би било много мило“.
— Добре. Идвам тутакси — довърши тя вокално, изниквайки пред мен. Проклетата й показност. Предадох й образ с уличката зад редицата постройки срещу Малаковия кръг и издърпах малко по-назад, за да й покажа къде точно се намира спрямо частите на Адриланка, които познаваше. Тя кимна.
— Готови ли сме?
— Готови.
Рязко усукване, къркорене в корема ми и се озовах там. Можех да се телепортирам точно пред сградата на кантората ми, но исках да поогледам и да добия представа за района, както и да дам възможност на стомаха си да се пооправи.
Вървенето по улиците не беше толкова рисковано, колкото може би изглежда. Въпреки че не бях с охрана, никой не можеше да знае, че се мотая тук. Единственият начин Ларис да ме спипа беше, ако е поставил убиец близо до кантората ми с надеждата, че ще се върна пешком. Никога не съм поемал такава „работа“, но имам представа за рисковете, свързани с това. Колкото повече се застоиш около едно място, толкова по-голяма е вероятността някой да те разпознае като индивида, комуто е възложена „работата“. Заплащането за такъв риск щеше да е по-скъпо от хонорара на „Меча и Камата“ просто за да финализират лицето. Тъй че не се притеснявах особено.