„По-кротко, шефе. Недей…“
„Млък!“
— Така — продължих на глас. — Сега виж дали може да се пресъживи. На твои разноски. Ако не, ти ще бъдеш удостоен с честта да платиш бонуса на фамилията му. Ясно?
Крейгар кимна, съвсем сконфузен, и смотолеви едно „Съжалявам, Влад“.
Седнах зад бюрото, отпуснах се и поклатих глава. За повечето неща Крейгар не беше некомпетентен. Наистина не исках да го загубя. След всичко това трябваше да му покажа някак, че му имам доверие.
— Окей. Да го забравим. Вече съм тук. Можеш да направиш нещо за мен.
— Да?
— Н’аал донякъде беше прав. Не трябваше да оставям шурикените в трупа. Но не трябваше и да ми ги връща. Не знам дали Империята наема вещици, но ако го прави, една вещица може да проследи това оръжие да притежателя му.
Той ме слушаше мълчаливо. За вещици не знаеше нищо.
— Трябва да има нещо общо с телесната аура — му обясних. — Всичко, което е било по мен достатъчно дълго, ще поеме нещо като психична „миризма“, която една вещица може да разпознае.
— Какво може да се направи тогава? Не можеш винаги да си прибираш оръжието.
— Знам. Това, което ще направя тогава, е, че започвам да сменям оръжията на всеки два-три дни, тъй че нищо да не се задържа по мен достатъчно дълго, за да поеме от аурата ми. Ще направя списък на всичките си оръжия. Искам да пообиколиш и да ми намериш дубликати. Тия, които съм носил, ще ги прибирам в сандък и можеш да ги препродаваш следващия път, което малко ще смъкне цената. Ясно?
Изглеждаше изненадан. Е, не ме учудваше. Да му кажа какви оръжия нося по себе си щеше да е израз на прекалено доверие, въпреки че сигурно подозираше, че ще запазя и няколко в тайна. Но кимна.
— Добре. Върни се след час и ще ти дам списъка. Прочиташ и унищожаваш.
— Разбрано, шефе.
— Добре. Заминавай.
„Шефе…“
„Извинявай, че ти се сопнах, Лойош. И браво за другия убиец“.
„Благодаря, шефе. И не се притеснявай за това. Разбирам“.
Разбираща душа беше Лойош. Едва тогава, щом се залових с писането, си дадох сметка колко на ръба се бях оказал отново. Дръпнах дървеното ведро за смет и изпразних стомаха си. Налях чаша вода и изплакнах устата си, след което накарах Мелестав да почисти ведрото. Потреперих още малко, след което продължих със списъка за Крейгар.
Връчих списъка на Крейгар и той замина да го изпълни. Скоро след това получих съобщение от Мелестав.
„Шефе, едни хора тука искат да те видят“.
„Кой?“
„Хора в униформа“.
„Мамка му! Е, това не ме изненадва“. Погрижих се набързо по бюрото ми да няма нищо компрометиращо. „Окей. Пусни ги“.
„Лойош, смяташ ли, че ще е много лошо?“
„Винаги можеш да заявиш, че е било самозащита, шефе“.
Вратата се отвори и нахълтаха двама драгари в златистите униформи на дома Феникс. Единият огледа с презрение кабинета, сякаш искаше да каже: „Така значи си живее отрепката!“ Другият ме изгледа с подобно изражение, все едно че каза: „Това значи е отрепката“.
— Чест и почитания, благородни господа — поздравих ги. — С какво мога да ви бъда полезен?
Оня, дето ме гледаше, каза:
— Вие ли сте баронет Влад Талтоски? — Произнесе го „Талтоски“, а не „Талтошки“, значи трябваше да е получил писмена заповед. Голям праз.
— Баронет Талтош стига. На вашите услуги съм, благородни господа.
Другият се обърна към мен, изсумтя и рече:
— Има си хас.
Първият ме попита:
— Какво знаеш за това?
— За кое, милорд?
Той кимна на другия, който пък затвори вратата на кабинета. Вдишах дълбоко и издишах бавно: разбирах какво предстои. Е, случва се понякога. След като вратата се затвори, онзи, който явно щеше да води по-голямата част от разговора, извади от колана си кама.
Преглътнах и казах:
— Милорд, бих искал да помогна… — И спрях дотук, защото дръжката на камата в ръката му ме цапардоса през лицето. Отхвърчах от стола и се намерих в ъгъла.
„Лойош, ти си трай“.
Кратка пауза и: „Шефе, знам, ама…“
„Нищо!“
„Добре, шефе. Стискай“.
Онзи, дето ме беше ударил, вече стърчеше над мен. Каза:
— Двама души са били убити точно пред вратата на тая сграда, джерег. — Последното го изрече като ругатня. — Какво знаеш за това?
— Милорд — отвърнах, — не знам ууух! — Кракът му се заби в корема ми. Забелязах го навреме и се отместих напред, за да не ме улучи в слънчевия сплит.