Тогава се намеси и другият.
— Чу ли го, Ментар? Не знаел ууух. К’во ще кажеш? — Изплю се в лицето ми. — Мисля да го отведем в казармата. Как смяташ?
Ментар измърмори нещо, без да отмества погледа си от мен.
— Чувал съм, че си много корав, мустак. Вярно ли е?
— Не, милорд.
Той кимна и каза на другия:
— Тоя не е джерег. Тоя е текла. Виж го само как хленчи. Не ти ли се гади?
Партньорът му рече:
— Какво ще кажеш за двамата убийци, текла? Сигурен ли си, че нищо не знаеш за тях? — Наведе се, надигна ме и гърбът ми се опря в стената. — Наистина ли си сигурен?
Викнах.
— Не знам какво… — А той ме смлати под брадичката с дръжката на камата, стисната в ръката му. Главата ми изпращя в стената и усетих, че челюстта ми изпука. Сигурно съм изгубил съзнание за миг, защото не помня как се свлякох на пода.
После Ментар каза:
— Подръж ми го.
Другият ме надигна.
— Но внимавай. Източняците са крехки. Нали помниш предишния.
— Ще внимавам. — Изгледа ме с усмивка. — Последен шанс. Какво знаеш за ония двамата мъртъвци навън?
Поклатих глава, от което адски ме заболя, но знаех, че ако се опитам да проговоря, ще ме заболи повече. Той вдигна камата си, с дръжката напред, и се засили за по-добър ефект.
Не знам колко продължи всичко това. Със сигурност беше най-тежкият бой, който бях ял досега, но ако ме бяха отвели в казармата, щеше да е още по-зле. На гвардейците никога не им заповядват да бият джереги или източняци, или който и да било, но някои от тях просто не ни обичат.
Този побой обаче беше странен. Млатили ме бяха и преди; това беше цената, която плащах затова, че предпочитах да живея по собствените си правила, а не по правилата на Империята. Но сега защо? Двамата мъртъвци бяха джереги и обичайното отношение на имперската гвардия в такива случаи беше… да ги оставим да се трепят взаимно, какво ни пука. Можеше да е просто поредният повод да натупат някой източняк или джерег, но изглеждаха искрено ядосани от нещо.
Тези мисли се въртяха из главата ми през гъстата мъгла от болката, докато си лежах на пода на кабинета си. Мъчех се да се съсредоточа колкото мога над причината за побоя, за да не мисля колко ме боли всяка педя по клетото ми тяло. Усещах, че наоколо ми има хора, но не можех да отворя очи, за да видя кои са, а си говореха шепнешком.
След известно време чух Мелестав да казва:
— А, ето я. Отдръпни се.
След което се чу шумолене на дълга рокля по пода. Последвано от ахкане. Реших, че сигурно съм интересна гледка.
Новодошлата каза:
— Отдръпнете се от него.
И познах, с изненада и известно облекчение, гласа на Алийра. Помъчих се да отворя очи, но не стана.
Чух и гласа на Крейгар.
— Много ли е зле, Алийра? — Но тя предпочете да не му отговаря. Това не означаваше непременно, че съм много зле. Алийра дотолкова дълбоко презираше Крейгар, че когато бе възможно, предпочиташе да не му говори.
„Крейгар…“
„Добре ли си, Влад?“
„Не, но все едно. Ония бяха побеснели от нещо. Да имаш представа от какво?“
„Да. Докато… докато бяха тук, накарах Деймар да им направи мозъчна сонда“.
„Крейгар, знаеш, че не обичам Деймар да знае… все едно. Какво е разбрал?“
Прекъсна ни Алийра с думите:
— Спи, Влад.
Понечих да възразя, но усетих, че това не е съвет. Обгърна ме зелена светлина и заспах.
Когато се събудих, Алийра беше край мен, а също така — и картината с дзура и джерега на тавана. Което ме доведе до извода, че отново мога да виждам. Проверих наум разните си телесни части и установих, че макар все още да ме боли всичко, болките тук-там са затъпели. Алийра беше много добра лечителка.
— Май трябва да се преместя тук за постоянно — изломотих.
— Чух какво е станало, Влад — каза Алийра. — Извинявам ти се от името на дома на Дракона.
Изпъшках.
— Онзи, дето те е пребил… Ментар беше, нали? Освободен е от служба за четири месеца.
Усетих, че очите ми се разшириха. Изгледах я. Беше стиснала устни, а очите й бяха сиви. Стоеше пред мен с юмруци на кръста.
— Четири месеца. След което играта ще е честна.
— Благодаря за информацията.
Тя кимна. Господарите на дракони са си Господари на дракони и обикновено мразят и джерегите, както и източняците — но не одобряват нападенията над беззащитни хора, а Алийра знаеше предостатъчно за джерегите, за да е наясно, че когато един представител на Империята реши да смлати някой джерег, джерегът просто ще трябва да го изтърпи. Но предполагам, че да служиш в Гвардията все пак означава нещо, и това, че ни гледат как непрекъснато се измъкваме с каквото там се измъкваме, просто ги вбесява. От своя страна, не изпитвах морален гняв заради това, което ме сполетя. Исках само да му счупя ръчичките на… Четири месеца.