Очите на мутрата се присвиха и той пристъпи към мен. Усмихнах се.
— Бих искал да поговоря със собственика, ако позволите.
— Виждам, че ще ти трябва помощ да слезеш по стълбите. — Той направи още една крачка към мен.
Поклатих глава.
— Колко тъжно, че не можеш да се отзовеш на една проста молба, мъртвецо.
Той ми посегна и камата от десния ми ръкав се озова в ръката ми. След което го подминах, шмугвайки се под ръцете му. Петнайсет сантиметра стомана се забиха между четвъртото и петото му ребро, извиха се и се врязаха в гръдния му кош. Пристъпих в стаята — още чувах смътния стон и кашляне зад себе си, последвани от топуркане на падащо тяло. Противно на разпространения мит, мутрата вероятно щеше да остане жив повече от час. Но противно на друг разпространен мит щеше да е в такъв шок, че нямаше да може да направи нищо, за да се опази жив.
Стаята беше малка, само с един прозорец. Имаше три маси, на които се разиграваха камъчетата с’янг, едната — с петима играчи, другите две — с по четирима. Повечето играчи като че ли бяха текла, двама джереги, имаше и един цалмот. А, имаше и още двама джереги, точно както ми беше казал Крейгар, които, изглежда, държаха заведението. Бързо се задвижиха към мен, като единият изваждаше меча си. Ох-ох.
Застанах така, че едната маса се озова между мен и него, след което я изритах. В този момент прозорецът изтрещя и Лойош влетя право към другия. Можех значи да го забравя за няколко минути.
Онзи, срещу когото обърнах масата с разлетелите се монети, камъчета и играчи, леко залитна. Размаха ръка към мен и го пернах по китката с извадената рапира. Той изтърва оръжието си, пристъпих и го сритах между краката. Изохка и се преви на две. Тупнах го с дръжката на рапирата по главата и той се смъкна.
Пристъпих към другия. „Стига, Лойош. Остави ми го. Пази ме откъм гърба“.
„Дадено, шефе“.
Онзи се опита да си извади меча, докато го приближавах, а Лойош го оставяше, но опрях острието в гърлото му и се усмихнах.
— Бих искал да поговоря с уредника.
Той спря. Изгледа ме хладно, без следа от страх в очите.
— Не е тук.
— Казваш ми кой е и си жив — обясних популярно. — Не ми казваш и загиваш.
Замълча. Вдигнах острието малко по-нагоре, точно срещу лявото му око. Заплахата беше ясна: ако мозъкът му се повредеше, нямаше да е в добра форма за пресъживяване. Пак никаква следа от страх, но проговори:
— Ларис.
— Благодаря. Лягай на пода.
Взе, че ме послуша. Обърнах се към клиентите.
— Заведението затваря. — Те заизлизаха през вратата.
В този момент въздухът се раздвижи и в стаята нахълтаха още петима джереги, с извадени мечове. Опа! Без да му казват, Лойош кацна на рамото ми.
„Крейгар, изтегляме се“.
„Ясно“.
Дръпнах нагло по връзката и пробвах да се телепортирам, но не стана. Понякога ми се ще проклетите телепортни прегради да ги забранят със закон. Хвърлих се срещу единия от новодошлите, избутах с лявата си ръка няколко насочени към мен остри неща и скочих през вече потрошения прозорец. Чух зад себе си ругатни.
Опитах набързо една магийка за левитиране, която май се получи, след като не ме заболя от приземяването. Продължих да се движа, да не би и тук да ми се изпречат разни остри неща. Пробвах отново с телепорта и този път стана.
Озовах се паднал на гръб точно пред вратата на магазина под кантората ми. Повърнах.
Вдигнах се криво-ляво, изтупах наметалото си от прахта и влязох. Собственикът ме изгледа с любопитство.
— Вън на улицата е оцапано — казах му. — Почисти.
— Ларис, а, шефе? — каза малко по-късно Крейгар. — Един от съседите ни. Държи под контрол десетина карета. Досега имаше само два обекта до района ни.
Вдигнах крака на бюрото и казах:
— Районът му е два пъти по-голям от моя.
— Изглежда, си търсеше белята, а?
Кимнах.
— Е, според теб само ни изпробва или наистина е тръгнал срещу мен?
Крейгар сви рамене.
— Трудно е да се каже, но мисля, че иска да ни влезе.
— Добре — отвърнах малко по-спокойно, отколкото се чувствах. — Можем ли да го разубедим, или е война?
— А готови ли сме за война?
— Разбира се, че не — сопнах му се. — Района го държа едва от половин година. Трябваше да очакваме нещо такова. По дяволите!
Той кимна.
Вдишах дълбоко.
— Добре, колко биячи имаме на щат?
— Шестима. Без да броим тия, дето са зачислени на определени места.
— Финансите ни как са?
— Чудесно.
— Е, това поне е нещо. Предложения?