Кимнах.
— Не мисля, че в момента можем да постигнем нещо повече, нали?
Сетра, Алийра и Мороулан закимаха. Ноуратар и Коути гледаха безизразно, както и през цялото време. Хрумна ми, че е много странно точно аз да поведа едно такова разследване в историята на дома на Дракона. Но пък в известен смисъл разследването е едно от нещата, в които ме бива. Коути би се справила не по-зле, но тя явно по-малко се интересуваше от това.
— Следващият въпрос — каза Мороулан — е как да представим всичко това на Драконовия съвет. Аз бих предложил двамата с Алийра да се явим пред тях и…
Алийра го прекъсна.
— Може би да го обсъдим по-късно. Все пак това е въпрос за обсъждане между дракони.
Последва кратко, неловко мълчание; после Коути стана.
— Извинете ме. Бих предпочела да се оттегля.
Сетра също стана и й се поклони признателно. После си седна отново, а Мороулан рече:
— Не разбирам какво я безпокои.
Типично.
— Краят на едно партньорство — каза Ноуратар и около очите й сякаш се появиха още бръчици на мъка. Но пък тя сега нали беше Господар на дракони, можеше да не си крие чувствата. Стана, поклони се и излезе след Коути.
Проследих ги с очи, след което погледнах масата. Храната беше изстинала, а виното се беше стоплило. Ако имаше някоя глава лук, сигурно щеше цялата да е прогнила.
11.
Оставиха ме сам на масата, тъй че известно време си мислех за глави лук. Все още мислех за тях, когато усетих, че някой се домогва до мен псионично.
„Кой си ти?“
„Фентор от Черен замък, милорд. Имам информацията, която искахте“.
„За погрома ли? Добре, давай“.
„Било е ограничено до три карета, близо до…“
„Знам къде е станало. Продължавай“.
„Да, милорд. Една редица жилища, всички собственост на едно лице. Почнал е да вдига наемите преди четири недели, оставил нещата занемарени и след това почнал да бие източняци, които се бавят с плащането“.
„Разбирам. Кой е собственикът на жилищата?“
„Един джерег, милорд. Казва се…“
„Ларис“.
„Да, милорд“.
Въздъхнах. „Отдавна ли притежава жилищата?“
Пауза. „Не се сетих да проверя, милорд“.
„Направи го. И разбери от кого ги е купил“.
„Да, милорд“.
„Нещо друго има ли?“
„Все още не, милорд, но продължаваме да работим“.
„Добре. И още нещо: подозирам, че някой е предизвикал безредиците преднамерено. Опитай се да го разбереш“.
„Да, милорд“.
Прекъснахме контакта. Беседата между другото ме подсети, че пак съм започнал да пренебрегвам собствените си дела. Свързах се с Крейгар и му казах да ме очакват след две минути. После превключих на Сетра, обясних й, че ми се налага да си тръгна и дали ще бъде така любезна да ме телепортира обратно в кантората ми? Беше любезна и ме телепортира.
При това, без да се налага да й обяснявам къде е. Много ме изненадва понякога.
Крейгар ме чакаше, заедно със Светулката и още един, когото не познавах. Влязохме в още порутената сграда и казах на Крейгар да дойде с мен в кабинета. Тръшнах вратата, огледах се и не го видях. Отворих отново вратата и рекох:
— Крейгар, казах да…
— Шефе?
Обърнах се и този път го видях.
— По дяволите, Крейгар, престани да го правиш!
— Какво да правя, Влад?
— Все едно. — „Стига, Лойош“.
„Нищо не съм казал, шефе“.
„Тресат ти се крилата от смях“.
Седнах и вдигнах крака върху бюрото.
— Кой е новият?
— Бияч. Трябва ни още един, можем да си го позволим. Знае, че трябва да го одобриш.
— Как се казва?
— Стадол.
— Не съм го чувал.
— Викат му „Пръчките“.
— А, значи Пръчките? — Изревах: — Мелестав, пусни Пръчките при мен.
Вратата се отвори и новият влезе.
— Седни — казах му.
Пръчките можеше да е получил прякора си, защото приличаше на пръчка, но това можеше да се каже почти за всеки драгар. Все пак беше по-висок и по-тънък от повечето и се държеше така, сякаш всеки кокал и мускул по тялото му е от желе. Когато вървеше, ръцете му се полюшваха, а коленете му изглеждаха отпуснати. Косата му беше с пясъчен цвят, до ушите. Имаше един кичур, увиснал над челото, който сякаш непрекъснато се опитваше да му влезе в очите. Периодично отмяташе глава да го махне, но той моментално падаше обратно.
Всъщност прякорът му идваше от това, че предпочиташе да борави с две еднометрови тояги. Биеше хората с тях.
— Аз съм Влад Талтош — рекох му. Той кимна. — Искаш да работиш за мен ли?
— Много ясно. Парите са добри.
— Това е, щото в момента сме под пара. Знаеш ли за това?
Той кимна отново.
— Вършил ли си „работа“?