— Не. Няма бъдеще.
— Това е спорно. Чувал съм, че преди няколко години си бачкал мускул. Оттогава какво си правил?
Той сви рамене.
— Имам малко връзки с няколко музиканти и няколко пивници. Представям ги, те ми бутат процент. Поминък.
— Тогава що го оставяш?
— Няма бъдеще.
— Добре. Влизаш.
— Мерси.
— Това е засега.
Той се надигна мудно и се изниза. Отново се обърнах за Крейгар. Трябваше ми малко време, докато го видя, след което го попитах:
— Нещо ново?
— Не. Бачкам по „благодетеля“, но нищо засега.
— Продължавай.
— Ясно.
— Доведи Нарвейн и Шоен.
— Разбрано.
Обади им се и останахме да седим и да чакаме. Докато чакахме…
„Милорд?“
„Да, Фентор?“
„Бяхте прав. Имало е някой, който е предизвикал бъркотията. Изглежда преднамерено“.
„Спипай го и го задръж. Ще искам да…“
„Не можем, милорд“.
„Мъртъв ли е?“
„Да, милорд. При размириците“.
„Разбирам. Случайно или някой го е поръчал?“
„Не мога да разбера, милорд“.
„Добре. А за предишния домовладелец?“
„Джерегът Ларис е взел жилищата някъде преди девет недели, милорд. Не знаем от кого ги е купил. Записките са объркани и изглежда, са използвани фалшиви имена“.
„Разплети го“.
„Ясно, милорд“.
— Кой беше? — попита Крейгар, след като прекъснах контакта. Поклатих глава и не отговорих. Той стана, отиде до килера и се върна с едно сандъче.
— Дето ми ги поиска.
Сандъчето съдържаше доста голяма колекция от инструменти за рязане. Като ги видях събрани така, се удивих как съм могъл да побера толкова желязо по тялото си. Искам да кажа, имаше… не, мисля да не ви занимавам с подробностите.
Помислих дали да не отпратя Крейгар преди да сменя оръжията, но се отказах. Взех първото, което ми попадна — малък нож за хвърляне, пробвах острието и баланса и го прибрах в наметалото на мястото на двойника му.
Изненадах се колко дълго продължи цялото това вадене и заменяне. Когато най-сетне приключих, Нарвейн и Шоен чакаха. Щом излязох от кабинета, оправих косата си с едната ръка и наместих наметалото с другата, което ми позволи да се опипам и да се уверя, че разните сечива са си на мястото. Много полезен нервен жест.
Нарвейн ме поздрави с намигане. Шоен ми кимна отривисто. Пръчките, изпружен в един стол, вдигна ръка, а Светулката рече:
— Радвам се да те видя, шефе. Вече бях започнал да мисля, че си мит.
— Започваш да мислиш, Светулка. Това вече е подобрение. Да тръгваме, господа.
Този път Лойош пръв излезе през вратата, последван от Светулката и Нарвейн. Другите двама излязоха след мен, а Крейгар остана. Завихме наляво и поехме към Малаковия кръг. Казах „здрасти“ на няколко от клиентелата, които познавах, и на няколко образа, които работеха за мен. Останах с впечатлението, че бизнесът набира. Това много ме облекчи. Във въздуха все още се долавяше напрежение, но по-скоро като фон.
Стигнахме кръчмата „При фонтана“, после първата врата вляво.
— Пръчки.
— Аха?
— Ей оттука почна белята. Ларис отвори горе малък бизнес, без и една учтива дума да ми прати.
— Мм.
— Доколкото знам, още се върти насам. Светулката и Шоен ще изчакат тук с мен.
— Окей.
Той се обърна и се качи по стълбите. Нарвейн тръгна след него, без да пита. На влизане Пръчките извади двете тояги изпод наметалото си. Подпрях гръб на стената и зачаках. Светулката и Шоен застанаха от двете ми страни, небрежно отпуснати и много нащрек.
„Гледай горе, Лойош“.
„Вече го правя, шефе“.
Скоро след това отгоре и вдясно се чу трясък. Погледнахме. От прозореца изхвърча някакво тяло и тупна на десетина стъпки от мен. След около минута Нарвейн и Пръчките се появиха отново. Пръчките стискаше нещо в левия си юмрук. С тоягата в другата ръка начерта няколко квадрата в пръстта пред мен. Погледнах го въпросително, но докато отвори уста да ми обясни, забелязах, че около тялото вече се е събрала тълпа. Усмихнах им се.
Тогава Пръчките отвори лявата си шепа и хвърли в разчертаните квадрати няколко камъчета — бели и черни.
— Една игричка набързо, шефе?
— Не, благодаря. На комар не залагам.
Той кимна умно.
— Няма бъдеще в това.
Обиколихме по площада.
След известно време се върнах в кабинета. Съобщих на Крейгар добрата новина, че тази неделя можем да очакваме нарастване на приходите. Той изпръхтя доволно.
— Направи ми една услуга, Крейгар.
— Каква?
— Иди на гости на оня, дето ни каза за ударчето. Виж дали не знае нещо повече.
— На гости? Лично?
— Мда. Лице в лице и прочие.
— Защо?
— Де да знам. Може пък да се окаже нещо по-специален, да видим дали ще ни трябват още прибирачи.