„Как е умрял?“
„А? Не знаеш ли?“
„Ако знаех… не, не знам“.
„Поръчково убийство“.
О. Това поне обясняваше някои от подмятанията му по мой адрес.
„Аха. И как е станало? Изненадва ме, че един толкова опитен магьосник като Барит ще се остави да го накълцат“.
„Доколкото си спомням, Влад, вие джерегите имате една поговорка…“
„А? Да. «Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона»“.
„Точно“.
„Значи е бил джерег?“
„А да познаваш други наемни убийци?“
„Пълно е с аматьори, които ще наръгат всекиго за пет жълтици. Един джерег едва ли би поел «работа» над особа, която не е от дома; обикновено не се и налага, освен ако някой не заплашва да се обърне към Империята за нещо или…“
Вкочаних се.
Мороулан каза: „Да, Влад? Или…?“
Оставих го да почака. Или, тъкмо се канех да кажа, освен ако е направено като специална услуга, уредена от някой джерег за приятел от друг дом. Което означаваше, че може би, може би, Барит в края на краищата не стоеше зад всичко това. Може би е действал с въпросния някой и след това на другото лице му се е наложило да се отърве от Барит. И това друго лице е покровителят на Ларис. И след като Ларис е помогнал да се разкара Барит, благодетелят му е бил готов да помогне на Ларис да разкара мен. Най-обикновена размяна на услуги.
„Влад?“
„Извинявай, Мороулан, опитвам се да реша нещо. Задръж така за момент, моля те“.
„Добре“.
Значи покровителят на Ларис е действал с Барит преди около две години. Точно така. Кой би могъл да го знае?
„Мороулан, кой би могъл да познава някой, който е работил с Барит малко преди той да умре?“
„Не съм сигурен, Влад. Аз самият не знам. Нямахме много взимане-даване с него, докато беше жив. Може би трябва да прескочиш до Черен замък и да поразпиташ“.
„Да… може би ще направя точно това. Е, благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно“.
„Винаги си добре дошъл, Влад“.
Добре, добре. Много добре.
Най-малкото Ларис беше забъркан с някой друг и този някой друг, изглежда, Господар на дракони, му помагаше срещу мен. Ако можех да разбера кой е, може би щях да го отстраня просто като го заплаша, че ще го изложа — Господарите на дракони нямат високо мнение за особи от техния дом, помагащи на джерегите.
Разкриването му означаваше да разбера кой е притежавал въпросните жилища. Хм. Свързах се с…
„Фентор?“
„Да, милорд?“
„Направи ми списък на всички живи в момента потомци на Барит. Да е готов до един час“.
„До един час ли, милорд?“
„Да“.
„Но… слушам, милорд“.
Прекъснах връзката и превключих на друга.
„Кой е?“
„Сетра, здрасти“.
„А, Влад. Добър вечер. Какво има?“
„Още ли е наложително да държите Ноуратар и Коути в плен?“
„Тъкмо го обсъждахме с Алийра. Защо?“
„Няма да е зле Коути да е свободна тази вечер“.
„Разбирам“. Последва пауза, след което: „Добре, Влад. Алийра и Мороулан не възразяват“.
„И двете ли ще ги пуснете?“
„Колебанията бяха за източнячката. Според нас Ноуратар е дракон все пак“.
„Аха. Благодаря ти“.
„Няма защо. Ще им го кажа веднага“.
„Ако може да е след пет минути, става ли?“
„Както желаеш“.
„Благодаря ти“.
Вдишах дълбоко и започнах да се съсредоточавам към Коути, която всъщност не познавах много добре. Но помислих аа лицето й, за гласа й, за…
„Владимир!“
„Позна от първия път. Какво ще правиш тази вечер?“
„Какво ще… Какво мислиш, че ще правя? Приятелите ти още не искат да ни пуснат“.
„Мисля, че това може да се уреди. В случай, че стане, дали дамата ще ми позволи да я придружа на едно малко събиране тази вечер?“
„За мен ще е чест, преблагородни милорд“.
„Чудесно. Тогава ще се видим след час“.
„Очаквам го с нетърпение“.
Прекъснах контакта и ревнах на охранителите си да ме придружат до вкъщи, за да се облека подходящо за случая. Не е редно човек да се явява немарливо облечен в Черен замък.
12.
Два телепорта след като излязох от къщи, вече бях в Черен замък, с Коути и с разстроен стомах. Коути беше облечена убийствено, в дълъг панталон в светлосиво, блуза в същия цвят и сив плащ с черни кантове. Аз носех новите си панталони, новия си кожен елек и наметалото си. Приличахме на брачна двойка.
Лейди Тилдра ни посрещна, поздрави Коути по име и ни покани в банкетната зала. Сигурно бяхме впечатляваща гледка… двама източняци, и двамата в цветовете на джерег, с Лойош на лявото ми рамо, между двамата.
Никой не ни обърна внимание.
Свързах се с Фентор и му казах къде съм. Той се появи, намери ме и скришом ми подаде сгъната хартийка. След като ни остави, двамата с Коути се позавъртяхме малко, видяхме се с този и онзи и разгледахме „трапезарията“ на Мороулан, като от време на време ни подхвърляха оскърбления. След това я представих на Некромантката.