Коути се поклони, сгъвайки врат, което е малко по-почтително от кимването. Некромантката не изглеждаше особено заинтригувана, но отвърна на поклона й. На Некромантката й е все тая дали си драгар или източняк, джерег или дракон. За нея или си жив, или си умрял и те харесва повече, ако си умрял.
Попитах я:
— Познаваше ли Барит?
Тя кимна разсеяно.
— Знаеш ли дали е работил с някого преди да умре?
Тя поклати глава, пак така разсеяно.
— Ами, ъъъ… благодаря — отвърнах вежливо и продължихме из навалицата.
— Владимир — рече Коути, — каква беше цялата тази история с Барит?
— Мисля, че някой стои зад Ларис… някоя важна клечка, вероятно от дома на Дракона. Смятам, че въпросният някой по някое време е действал с Барит. Опитвам се да разбера кой е.
Отведох я в един ъгъл и извадих бележката на Фентор. Имаше няколко имена. Никое от тях не ми говореше нищо.
— Познаваш ли някое от тези имена?
— Не. Трябва ли?
— Потомци на Барит. Май ще трябва да ги проуча всичките.
— Защо?
Описах й накратко случката с погрома. Красивото й личице се изкриви от яд.
— Ако знаех какво си е наумил…
— Ларис ли?
Тя не отговори.
— Защо го взимаш толкова навътре? — попитах.
Тя ме изгледа.
— Защо го взимам толкова навътре? Той използва нашите. Нашите хора, източняците, са били пребивани и избивани, за да бъдат подведени няколко стражи. Какво искаш да кажеш с това „защо го взимаш навътре?“
— Коути, от колко време живееш в Империята?
— През целия си живот.
Свих рамене.
— Не знам. Предполагам, че съм му свикнал, нищо повече. Очаквам такива работи.
Тя ме изгледа студено.
— И вече не ти пука, нали?
Отворих и затворих устата си два пъти.
— Все още ми пука, предполагам, но… Проклетата му Порта на смъртта, Коути. Знаеш що за народ живее по тези краища. Ти си се измъкнала, аз съм се измъкнал. Всеки от тях…
— Говна. Не почвай с това. Говориш като някой сводник. „Не ги използвам повече, отколкото те самите искат. Ако искат, могат да вършат нещо друго. Харесва им да бачкат за мен“. Говна. Предполагам, че изпитваш същото и към робите, нали? Сигурно им харесва, иначе щяха да избягат.
Честно казано, никога не ми беше хрумвало да мисля за това. Но Коути ме гледаше с гняв в красивите си кафяви очи. Изведнъж нещо се ядосах и казах:
— Виж какво, аз не съм „работил“ по източняк, тъй че не ми пробутвай разни…
— Я не на мене тия! — сопна се тя. — Забъркахме се веднъж, съжалявам. Но все пак беше поръчка, нали? Няма нищо общо с това да ти е все едно за нашите. — Продължаваше да ме гледа с ярост. С ярост са ме гледали експерти по въпроса, но това беше друго. Отворих уста да й кажа какво общо има, но не можах. Изведнъж си помислих, че мога да я загубя, точно сега. Беше все едно да влезеш в някоя кръчма, където трябва да „финализираш“ някого, и да разбереш, че вардачите му са по-добри от теб. Само че в онзи случай губиш само живота си. Стоях вцепенен, разбрал, че съм на ръба на една голяма загуба.
— Коути — понечих да заговоря, но устата ми беше пресъхнала. Тя извърна лице. Стояхме така, в един от ъглите на трапезарията на Мороулан, сред цялата драгарска гмеж наоколо, но все едно че бяхме в някаква своя вселена.
Колко стояхме така, не знам. Накрая тя се обърна и ми каза:
— Забрави, Влад. Хайде просто да се позабавляваме.
Поклатих глава.
— Почакай.
— Да?
Хванах я за ръцете, извърнах я и я отведох до един малък алков, встрани от главното помещение. И й заговорих:
— Коути, баща ми държеше ресторант. Единствените, които влизаха там, бяха текли и джереги, защото никой друг не искаше да има взимане-даване с нас. Баща ми, Боговете на правосъдието дано прокълнат душата му за хиляда години, не ми позволяваше да имам нищо общо с източняци, защото искаше да бъде приет за драгар. Ти, може би, си взела титла, след като си посъбрала малко пари, за да можеш да получиш връзка с Глобуса. Моята я получих от баща ми, който похарчи спестеното през целия си живот, защото искаше да бъде приет за драгар.
— Баща ми се опита да ме принуди да уча драгарска фехтовка, защото искаше да бъде приет за драгар — продължих. — Опита се да ми попречи да уча вещерство, защото искаше да бъде приет за драгар. Така мога да продължа още час. Мислиш ли, че сме приети за драгари? Глупости! Отнасят се с нас като с барабонки на текла. Онези, които не ни презират, че сме източняци, ни презират, защото сме джереги. Хващаха ме и ме пердашеха, докато… все едно.