Тя понечи да каже нещо, но я отрязах.
— Не се съмнявам, че можеш да ми разкажеш не по-малко неприятни неща; нямам предвид това. — Зашепнах. — Мразя ги — казах й и толкова силно стиснах ръцете й, че тя изохка. — Влязох в организацията като „мускул“, за да ми се плаща затова, че ги бия, и започнах „работа“, за да ми се плаща, че ги убивам. Сега с бачкане се катеря нагоре в организацията, за да имам власт да правя каквото поискам, по собствените ми правила и може би за да покажа на няколко от тях какво се случва, когато подценят източняци.
Гледах я в очите.
— Има изключения — Мороулан, Алийра, Сетра, още неколцина. За теб — може би Ноуратар. Но те са без значение. Дори когато бачкам за работодателите си, ми се налага да забравям презрението си към тях. Налага ми се да се преструвам, че не искам да ги видя разкъсани. Онези приятели, за които споменах — онзи ден си обсъждаха как да завладеят Изтока ей така, пред очите ми — все едно че не би трябвало да ми пука.
Замълчах и си поех дъх.
— Така че трябва да не ми пука. Трябва да се самоубеждавам, че не ми пука. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си: правя това, което трябва да правя. И единственото дребно удоволствие в този живот е удовлетворението от набелязаната цел, колкото и нищожна да е тя, и постигането й.
— На колко души можеш да се довериш, Коути? — попитах. — Не говоря за доверието, че няма да ти забият ножа в гърба, имам предвид доверие — доверие в душата си? На колко? До този момент Лойош беше единственото същество, с което можехме да си споделяме неща. Без него отдавна щях да превъртя, но все пак не можем да си говорим като равни. Това, че те намерих, беше… не знам, Коути. Не искам да те загубя, това е всичко. Не и за нещо толкова глупаво.
Вдишах отново.
— Много говоря. Това е всичко, което исках да ти кажа.
Докато й говорех, лицето й се беше отпуснало, гнева вече го нямаше. Тя ме прегърна и се притисна до мен.
— Обичам те, Владимир.
Зарових лице в шията й и оставих сълзите да потекат.
Лойош ме клъвна по врата. Усетих, че Коути го чеше по главата.
Малко по-късно, когато се съвзех, Коути изтри лицето ми с ръце, а Лойош ме близна по ухото. Тръгнахме обратно, за да се слеем с пируващото множество. Коути положи ръка на лявата ми ръка; покрих я с дясната и я стиснах.
Забелязах Магьосничката в зелено, но я избегнах — точно в този момент нямах желание да се заяждам с нея. Потърсих с очи Мороулан, но не го видях. Забелязах, че Некромантката говори с някаква висока тъмнокоса драгарка. Последната се обърна за миг и изведнъж ме порази приликата й със Сетра Лавоуд. Зачудих се…
— Извинете — казах, след като се приближих до тях. Прекъснаха разговора си и ме погледнаха. Поклоних се на непознатата. — Аз съм Владимир Талтош, от дома Джерег. Това е Камата на джерег. Мога ли да попитам към кого имам честта да се обърна?
— Можете — отвърна тя.
Изчаках. После се усмихнах.
— Та към кого имам честта да се обърна?
— Аз съм Сетра. — Бинго!
— Много съм слушал за вас от съименничката ви — рекох й.
— Несъмнено. Ако това беше всичко, което искахте да кажете, в момента просто съм заета.
— Разбирам — отвърнах учтиво. — Впрочем, ако можете да отделите няколко мига…
— Уважаеми източняко — каза тя, — в течение съм, че Сетра Лавоуд, по причини, които само тя си знае, предпочита да търпи присъствието ви, но аз вече не съм нейна чирачка, така че не виждам защо и аз трябва да го правя. Нямам никакво време за източняци, нямам време за джереги. Всичко това ясно ли ви е?
— Напълно. — Поклоних се още веднъж; Коути — също. Лойош й изсъска, докато им обръщахме гръб.
— Мила е, нали?
— Много — отвърна Коути.
В този момент Мороулан се появи, в компанията на Ноуратар. Беше облечена в черно и сребристо, цветовете на дома на Дракона. Погледнах Коути; лицето й беше безизразно. Приближихме ги, пробивайки си път през тълпата.
Ноуратар и Коути се спогледаха и не можах да разбера какво си размениха. Но след това се усмихнаха и Коути каза на глас:
— Цветовете ти отиват. Добре изглеждаш в тях.
— Благодаря — промълви Ноуратар. Забелязах, че на кутрето на дясната си ръка носи пръстен — глава на дракон с две червени очи.
Обърнах се към Мороулан.
— Официално ли е?
— Все още не — каза той. — Алийра говори с Драконовия съвет за провеждане на разследване. Може би ще отнеме още няколко дни.
Отново погледнах Ноуратар и Коути, които си приказваха на няколко крачки от нас. Мороулан си мълчеше. Да знаеш кога да си мълчиш е рядко умение за един мъж, още повече за аристократ, но Мороулан го притежаваше. Поклатих глава и се загледах в Коути. Първо, бях й се ядосал, след това й бях стоварил проблемите си; и то точно когато нейната партньорка от — колко? — поне пет години, всеки момент щеше да стане Господарка на дракони.