Богиньо-демон! Онова, което Коути бе преживяла като дете, сигурно много приличаше на моето, ако не беше и по-лошо. Приятелството й с Ноуратар трябваше да е било като моето с Лойош и сега тя виждаше края му. Богове, какъв безчувствен задник мога да съм, когато се пробвам!
И тогава я погледнах, отзад и отстрани. Всъщност досега не бях я поглеждал истински. Както може да ви увери всеки мъж поне с малко опит, външността няма абсолютно никакво значение, що се отнася до спането. Но Коути можеше да се нарече привлекателна по всички човешки стандарти. Ушите й бяха кръгли, ни най-малко заострени, и забележете, нямаше и следа от лицево окосмяване. (Противно на убеждението на някои драгари, само мъжките източняци имат мустаци — не знам защо.) Беше по-ниска от мен, но имаше дълги крака и това я правеше да изглежда по-висока. Тънко лице, почти като на ястреб, и пронизващи кафяви очи. Косата й беше черна, съвсем права, падаше под раменете. Явно й отделяше много внимание, защото блестеше на светлината и беше съвсем равно подрязана.
Гърдите й бяха малки, но стегнати. Кръстчето й — тънко. Задничето й също беше малко, а краката й — тънки, но мускулести. Повечето от това, разбирате, по-скоро си го спомнях, отколкото го виждах, но реших, че и на това ниво съм се справил доста добре. Малко грубо се изразих, предполагам, но…
Тя се извърна от Ноуратар и забеляза, че я гледам. Странно защо, това ме зарадва. Тръгна към мен и й протегнах лявата си ръка; тя я хвана и я стисна. Посегнах за контакт с нея и този път се получи по-лесно от предишния.
„Коути…“
„Всичко е наред, Владимир“.
В този момент Ноуратар се приближи до нас и каза:
— Искам да поговоря с вас, лорд Талтош.
— Наричайте ме Влад.
— Както желаете. Извини ни, Коути — каза тя и двамата минахме малко встрани.
Преди да е успяла да каже нещо, почнах аз:
— Ако сте намислили да ми дрънкате глупости от сорта на „да не си посмял да я нараниш“, откажете се.
Отвърна ми с усмивка:
— Познавате ме, изглежда. Но защо да се откажа? Не се шегувам. Ако я нараните ненужно, ще ви убия. Просто сметнах за редно да ви предупредя.
— Умният сокол крие ноктите си — казах аз, — и само калпавият убиец предупреждава жертвата си.
— Да ме ядосате ли се опитвате, Влад? Държа на Коути. Държа на нея толкова, че ще унищожа всеки, който й причини болка. Чувствам, че съм длъжна да ви го кажа, за да го избегнете.
— Колко мило от ваша страна! А вие самата? Не я ли наранихте повече, отколкото бих могъл аз?
За моя изненада, тя дори не се опита да се ядоса. Каза само:
— Може и така да изглежда, и знам, че съм я наранила, но не толкова тежко, колкото бихте могли да я нараните вие. Забелязах как ви гледа.
Свих рамене.
— Не разбирам какво значение има. Както вървят нещата, бездруго ще съм умрял до неделя-две.
Тя само кимна. Не изглеждаше, да речем, смазана от съчувствие.
— Ако наистина не искате да бъде наранена, можете да се опитате да ми помогнете да остана жив.
Тя се позасмя.
— Добър опит, Влад. Но знаете, че си имам стандарти.
Свих рамене и споменах нещо, което от известно време ми се въртеше в главата:
— Ако бях чул, че ви търси, щях да вложа всичко и да ви наема сам, и тогава нямаше да се забъркам в цялата тази каша.
— Онзи, който ни нае, нямаше нужда да ни търси — той знаеше къде да ни намери, така че не е имало как да го чуете.
— О! Де да имах и аз тази привилегия.
— Представа нямам как ни намери — малцина го знаят. Но все едно. Казах каквото исках и мисля, че разб…
Млъкна и погледна над рамото ми. Не се обърнах, просто по навик.
„Какво има, Лойош?“
„Кучката, дето я срещнахме преди малко. Факирката в шартрьоз или каквото е там“.
„Страхотно!“
— Мога ли да ви прекъсна? — чу се зад гърба ми.
Погледнах Ноуратар и повдигнах вежди. Тя кимна. Тогава се обърнах и рекох:
— Лейди Ноуратар е’Ланя, това е…
— Аз съм Магьосничката в зелено — каза Магьосничката в зелено. — И мога да се представя сама, източняко.
Въздъхнах.
— Защо имам чувството, че не съм желан тук? Все едно. — Поклоних се на Ноуратар, а Лойош изсъска на Магьосничката.
Докато се отдалечавах, Магьосничката казваше:
— Източняци! Много ще съм доволна, когато Сетра Младшата тръгне да ги трепе. А вие?
Чух Ноуратар да казва: „Едва ли“, с много хладен тон, след което, слава на боговете, престанах да ги чувам. И изведнъж се сетих нещо: Издирвах атира, замесен в заговора срещу Ноуратар. Магьосничката в зелено беше атира. Просто едно „може би“. Но трябваше да помисля как да го потвърдя или отхвърля.