Върнах се при Коути и казах:
— Нещо да ни задържа тук?
Тя ме погледна изненадано, но поклати глава.
— Дали да не си ходим? — попитах.
— Нямаше ли да проверяваш онзи списък?
— Този прием продължава двайсет и четири часа в денонощието, пет дни в неделята. Ще изчака.
Тя кимна. Поклоних се на Мороулан, излязохме през вратата и надолу до входа, без да се сбогуваме с никой друг. Един от магьосниците на Мороулан стоеше на прага. Накарах го да ни телепортира до жилището ми. Мисля, че когато пристигнахме, гаденето в стомаха ми не беше само заради телепорта.
Жилището ми по онова време се намираше над дюкяна на един майстор колар, на улица Гаршош, близо до пресечката с Медникарска. Беше просторно за парите си, тъй като беше таванско и наклоненият таван щеше да дразни някой драгар. Доходът ми, малко преди да започне историята с Ларис, ме караше да мисля дали да не го сменя с по-голямо, но толкова по-добре, че не го направих.
Седнахме на дивана. Прегърнах я през раменете и казах:
— Разкажи ми за себе си.
Тя го направи, но вас това не ви засяга. Ще кажа само, че се оказах прав в предположенията си за жизнения й опит.
Заговорихме за други неща и в един момент й показах мишената си в задната стая, така че да мога да мятам през коридора, от трийсет стъпки разстояние. Мишената между другото беше с форма на драконова глава. Тя реши, че е много ефектно.
Извадих шест ножа и четири от тях забих в лявото око на мишената.
— Добро хвърляне, Влад — каза тя. — Може ли да опитам?
— Разбира се.
Вкара пет ножа в лявото око, а шестия — само на косъм встрани.
— Разбирам, че трябва доста да се упражнявам — рекох.
Тя се усмихна. Прегърнах я.
„Влад“, каза някой.
„Какво, проклетите му дяволщини на Пропадите при Портата на смъртта иск… О, Мороулан!“
„Лош момент ли, Влад?“
„Можеше и да е по-лош. Казвай“.
„Току-що говорих с Алийра. Открила е имената на лиорнката и атирата, които са били включени в изследването на лейди Ноуратар. Също така, би могъл да уведомиш приятелката си Коути, че Драконовият съвет е постановил официално сканиране за утре, в шест следобед“.
„Добре. Ще й кажа. Кои са имената?“
„Лиорнката е била графиня Неоренти, атирата — баронеса Тиерелла“.
„Баронеса Тиерелла, а? Мороулан, възможно ли е баронеса Тиералла да е истинското име на Магьосничката в зелено?“
„Какво? Това са абсурди, Влад. Тя…“
„Сигурен ли си?“
„Напълно. Защо?“
„Няма значение. Току-що се лиших от хипотеза, която ми харесваше. Е, благодаря ти“.
„Няма защо. Желая ви приятна вечер и съжалявам, че не останахте повечко на приема ми“.
„Друг път, Мороулан“.
Предадох на Коути новината за Ноуратар, което развали настроението й, но какво можех да направя? Отидох до кухнята и донесох вино, после се свързах с Фентор.
„Да, милорд?“
„Домът Лиорн, графиня Неоренти. Домът Атира, баронеса Тиерелла. Живи ли са? Ако да, разбери къде живеят. Ако не, разбери как са умрели. Действай“.
„Да, милорд“.
Коути въздъхна.
— Приключих — побързах да я уверя. — Беше само…
— Не е за това — отвърна тя. — Просто съжалявам, че няма как да ти помогна с Ларис. Но всичката информация, която имам, дойде от него и не мога да ти я кажа, дори да е полезна.
— Разбирам. Трябва да разчиташ на себе си.
Тя кимна.
— Толкова лесни изглеждаха нещата, само допреди една неделя. Искам да кажа, бях щастлива… предполагам. Чувствахме се сигурни. Причините ми да искам да убивам драгари са същите като твоите, а Ноуратар — ами, тя просто мразеше всичко. Освен мен, предполагам. — Отново сложих ръка на рамото й. — Но сега… е, щастлива съм, че получава каквото иска, въпреки че е успяла да се самоубеди, че вече не го иска, но аз… — Сви рамене.
— Знам — промълвих. А сега искате ли да чуете нещо безумно? Искаше ми се ужасно да кажа нещо като: „Надявам се, че ще мога да я заместя“, или може би: „Аз ще съм с теб“, или дори: „Обичам те, Коути“. Но не можех. Защо ли? Защото, доколкото можех да преценя, скоро щях да съм мъртъв. Ларис продължаваше да ме дебне, все още разполагаше с повече ресурси от мен и най-важното — знаеше къде да ме намери, а аз не знаех къде да го намеря. Така че, при създалите се обстоятелства, можех ли да направя нещо, с което още повече да я привържа към мен? Беше лудост. Поклатих глава и не отворих уста.
Погледнах я и забелязах, че гледа над рамото ми и кима лекичко.