„Лойош?“
„Кажи, шефе“.
„Какво й говориш, по дяволите?“
„Това, което щеше да й кажеш сам, ако имаше мозък колкото на един тъп дзур“.
Посегнах да го сграбча за гушата, но той отхвърча на перваза. Станах, изръмжах и усетих докосване по ръката.
— Владимир — каза тя кротко, — хайде да си лягаме.
Е, между това да откъснеш врата на един нагъл, хлевоуст джерег-всезнайко и да правиш любов с най-красивата жена на света… Искам да кажа, изборът не беше много труден.
13.
„Милорд?“
„Да, Фентор?“ Събудих се напълно и придърпах Коути към себе си.
„Издирих графиня Неоренти“.
„Браво, Фентор. Доволен съм. А атирата?“
„Милорд, сигурен ли сте за името й? Баронеса Тиерелла?“
„Така мисля. Бих могъл да проверя пак. Защо? Не можа ли да я намериш?“
„Прерових всички записки възможно най-старателно, милорд. В дома Атира никога не е съществувала особа с име «Тиерелла». Нито баронеса, нито каквото и да е“.
Въздъхнах. Защо, Вийра проклета, животът трябва да е толкова сложен?
„Добре, Фентор. Ще помисля за това утре. Сега поспи малко“.
„Благодаря, милорд“.
Контактът се прекъсна. Коути се беше събудила, сгушена до мен.
— Какво става, Владимир?
— Нова неприятност. Да го забравим засега.
— Ммммм.
„Лойош“.
„Кажи, шефе?“
„Опростен си условно“.
„Да бе, знам“.
След няколко кратки, щастливи часове вече се бяхме събудили и във форма. Коути предложи да ми купи закуска и приех. Преди да излезем, тя обиколи из стаите и огледа разните джунджурии. Подхвърли нещо за евтиния дубликат на скъпа скица на Катана на Дзур планина, изсмя се добродушно на жалката имитация на източняшки кристал и щеше да продължи така целия ден, ако не бях казал:
— Кажи ми, като решиш да приключиш с огледа. Огладнявам вече.
— Мм? О, извинявай. — Огледа отново жилището. — Просто изведнъж се почувствах като у дома си.
Буца заседна на гърлото ми, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към вратата.
— Къде ще ядем? Владимир?
— Какво? О, все едно. Има едно хубаво място няколко врати по-нагоре, с чисто сребро и за клавата няма да ти трябва лъжица.
— Добре звучи.
Лойош се настани на рамото ми и тръгнахме по улицата. Беше някъде четири часа след съмване и някои заведения вече бяха отворени, но движението по улицата беше оскъдно. Влязохме в „При Цедик“ и Коути ми купи две мазни наденички, с топъл хляб и подходящо количество клава. Същото донесе и за себе си.
— Току-що се сетих, че все още не съм ти готвил — казах.
— Аз пък се чудех кога ще ти остане време. — Усмихна ми се.
— Знаеш, че мога да готвя? — Тя продължи да се храни. — Знаеш ли, ще трябва да поработя над биографията ти. Просто за да сме квит.
— Повечето ти го разказах снощи, Владимир.
— Не се брои — изсумтях. — Не е същото.
По средата на яденето проверих часа и реших, че е време да свърша малко работа.
— Извини ме — казах на Коути.
„Мороулан…“
„Да, Влад?“
„Онази атира, дето ми я даде, не е“.
„Моля?“
„Не е атира“.
„А каква е?“
„Доколкото знам, тя не съществува“.
Последва пауза. „Ще го проверя и ще те уведомя за резултати“.
„Добре“.
Въздъхнах и останалата част от закуската мина в мълчание. Не се задържахме много, защото да си в публично заведение без охрана може да е опасно. Достатъчно беше някой сервитьор, който знае какво става, да съобщи на хората на Ларис и щяха да пратят някой да ме закове. Коути го разбираше, затова не възрази, когато я подканих да ставаме.
Всъщност разбираше го толкова добре, че излезе от ресторанта пред мен просто за да се увери, че никой не ме дебне. Лойош направи същото.
„Шефе, задръж!“ И…
— Владимир!
И за първи път в живота си замръзнах, в пълна криза. Защо ли? Защото всичките ми инстинкти и тренировка ми диктуваха да залегна и да се дръпна от вратата, но разумът ми подсказваше, че Коути е сама срещу убиец.
Стоях там като пълен идиот, а Коути изхвърча навън и тогава видях някого пред себе си — стискаше магьоснически жезъл. Замахнах и Маготрепача падна в ръката ми преди да съм разбрал какво правя. Усетих тръпка нагоре по ръката и разбрах, че съм прихванал нещо. Видях го, че изруга, но преди да успее да направи още нещо, от врата му щръкна дръжката на кама. С каквото и да се занимаваше Коути в този момент, явно й беше останало време да държи вратата под око. Изхлузих се навън, извадих стилета и успях да пусна псионично „Помощ!“ до Крейгар. И тогава видях още трима!
Единият ревеше и се мъчеше да отпъди Лойош, другият се дуелираше меч срещу меч с Коути. Третият ме забеляза и ръката му замахна. Скочих на земята към него и се превъртях (трябва да ви кажа, че никак не е лесно с рапира на кръста), и онова, което хвърли по мен, не улучи. Изритах с крака, но той отскочи. В лявата му ръка имаше нож за мятане. Надявах се да не уцели някоя от виталните ми точки.