После ножът падна от ръката му и в китката му разцъфна кама. Възползвах се от възможността да скоча на крака и да му направя онова, което се канеше да направи на мен. Смятах, че сърцето му е достатъчно витална точка. Познах.
Бързо погледнах към Коути и се уверих, че се справя добре със своя „човек“, който явно не беше свикнал на фехтовка с противник, откриващ само едната си страна. Извадих рапирата си и направих две крачки към онзи, с когото се биеше Лойош. Той замахна към него за последно, обърна се срещу мен, надигна меча си и върхът на рапирата ми се заби в лявото му око. Обърнах се към Коути. Тя почистваше оръжието си.
— Да се разкарваме, бойци — казах, след като Лойош кацна на рамото ми.
— Добра идея. Можеш ли да телепортираш?
— Не и когато съм възбуден. Ти?
— Не.
— Ами да повървим тогава. До кантората ми.
Коути допочисти оръжието си. Върнахме се в „При Цедик“, излязохме през задната врата и закрачихме небрежно към кантората. Ако бяхме тръгнали бързо, щяхме да привлечем още повече внимание, но не знам дали има нещо по-трудно на този свят от това да се мъчиш да крачиш небрежно, когато сърцето ти препуска в галоп и адреналинът пулсира в системата ти. Треперех като текла и съзнанието, че това ме прави още по-уязвима жертва, никак не ми помагаше.
Бяхме изминали по-малко от едно каре към кантората, когато се появиха нови четирима джереги… Светулката, Н’аал, Шоен и Пръчките.
— Добро утро, господа — измърморих. Всички ме поздравиха. Въздържах се да кажа на Н’аал, че изглежда добре, защото можеше да си помисли, че му се подигравам. Но нямаше вид на обиден.
Върнахме се в кантората без инциденти. Затворих се сам и най-сетне избълвах закуската. Все едно, не беше чак толкова вкусна.
Познавал съм драгари — и казвам „познавал съм“, а не просто да съм чувал за тях — които могат да се нахранят, да излязат и да се забършат ужасно близо до смъртта, след което да се върнат вкъщи и да се нахранят отново. Можеш да се срещнеш с някой от тези смешници час по късно и да го попиташ дали му се е случило нещо интересно напоследък, а той ще свие рамене и ще каже: „А, нищо особено“.
Не знам дали се възхищавам на тези типове, или просто ги съжалявам, но съм сигурен, че не съм като тях. Имам най-разнообразни реакции след всеки случай, в който за малко съм щял да загина, и никоя от тях не е с положителен знак. Особено лошо е, когато дойде в резултат на опит за покушение, защото подобни опити по природа са неочаквани.
Но реакциите ми, както казах, са различни. Понякога ставам параноичен за няколко часа или дни, друг път ставам агресивен и войнствен. Този път поседях кротко зад бюрото си. Дълго. Бях потресен и уплашен. Гледката с онези четиримата — четирима! — непрекъснато се въртеше в ума ми.
Определено трябваше да предприема нещо с това типче Ларис.
„Време е да се раздвижим, шефе“.
„А?“
„Седиш там вече близо два часа. Айде стига“.
„Не е възможно да е било толкова дълго“.
„Хм“.
Забелязах, че Коути е в стаята и ме чака.
— От колко време си тук?
— Около два часа.
— Не е възможно… да не си говорила с Лойош? Все едно. — Вдишах няколко пъти дълбоко. — Съжалявам. Не съм свикнал с това.
— Трябваше да си свикнал вече — сухо отбеляза тя.
— Мда. Приемам го като утеха. Колко души познаваш, които са оцелели…
— Да, Влад? Кажи?
Поседях и този път наистина помислих много дълго. След което повторих въпроса, този път с не толкова риторичен тон.
— Колко души познаваш, които са оцелели дори след две покушения, да не говорим за три?
Тя поклати глава.
— Адски малко са тези, които оцеляват след първото. Не мисля, че съм чувала за някой, който е оцелявал след две. Колкото до трите… сериозно постижение, Владимир.
— Нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Виж, Коути, аз съм добър и го знам. И също така имам късмет. Но не съм чак толкова добър и нямам чак толкова късмет. Това докъде ни води?
— Че убийците са били некомпетентни ли? — каза тя и повдигна вежди.
Забелязах го и повдигнах една.
— Ти такава ли си?
— Не.
— И докъде ни води това?
— Предавам се. Кажи.
— Че опитите не са били истински.
— Какво?
— А ако Ларис не се е опитвал да ме убие?
— Това е абсурдно.
— Съгласен съм. Но също толкова абсурдно е оцеляването ми след три покушения.