— Е, да, но…
— Да помислим малко над това, става ли?
— Как мога да мисля за това? По дяволите, едното го направих аз самата.
— Знам. Добре, да започнем с теб тогава. Вие всъщност да ме убиете ли бяхте наети, или ви поръчаха да го направите така, че да изглежда, че се опитвате да ме убиете?
— Защо в името на Драгара ще…
— Не се измъквай от темата, моля. Кое от двете?
— Бяхме наети да те убием, по дяволите!
— Това ще се приеме в съда, знаеш ли. Все едно — побързах да добавя, след като видях, че започва да се изчервява. — Казваш, че сте били наети, за да ме убиете. Да допуснем, че ти поръчват само да го направиш така, че да изглежда добре. Как…
— Не бих приела. И да ме убият ли?
— Това го прескочи засега. Просто да предположим. Как би се справила с въпросите, които ти задавам, ако поръчката е била да ме накарате да мисля, че Ларис иска да ме убие?
— Аз… — Тя млъкна и ме погледна объркано.
— Точно така. Щеше да ми отговориш точно както ми отговори.
— Владимир — бавно каза тя, — наистина ли мислиш, че случаят е такъв?
— Ъъъ… не точно. Но съм длъжен да допусна тази възможност, нали?
— Предполагам. Но до какво те води това?
— Означава, че засега мога да забравя за теб и Ноуратар.
— Все още не си ми казал защо той би искал да направи това?
— Знам. Да прескочим и това. Да вземем опита за покушение пред кантората. Разправях ти за него, нали?
— Да.
— Така. Значи, измъкнах се, защото съм бърз, точен и най-вече защото Лойош ме предупреди навреме и се погрижи за единия, за да съм свободен да се справя с другия.
„Чудех се дали ще си го спомниш, шефе“.
„Млъкни, Лойош“.
— Сега — продължих, — как е възможно Ларис и следователно онзи, когото той е наел, да не знае за Лойош?
— Ами, знаел е, разбира се… точно затова е изпратил двама убийци.
— Но са го подценили, така ли?
— Ами… извинявай, Лойош… но срещу Ноуратар и мен той не се справи чак толкова добре. Освен това ти си реагирал по-добре и по-бързо, отколкото Ларис можел да очаква. Както вече ти казах, Владимир, имаш талант да караш хората да те подценяват.
— Може би. Или може би е възложил работата на двойка некомпетентни с надеждата, че ще я издънят.
— Това е абсурд. Не би могъл да им каже да я издънят, това би било самоубийство. И не би могъл да знае, че ще се провалят. Доколкото разбирам, за малко са щели да те оправят.
— И може би, дори да бяха, нямаше да го направят трайно. Не можем да ги попитаме. Което впрочем ми напомня нещо — на вас също може да са поръчали да не е трайно. Така ли беше?
— Не.
— Окей. Прескачаме и това. Може би е смятал, че ще оцелея, а ако не — че ще бъда пресъживен.
— Но все още не си казал защо.
— Почакай малко. Сега, за днес.
— Тъкмо се чудех кога ще стигнеш до това. Видя ли какво хвърли оня по тебе?
— Магьосникът ли?
— Не, другият.
— Не. Какво беше?
— Двойка ножове за мятане, големи и с тънки остриета. И бяха нацелени точно в главата ти.
— Но аз залегнах.
— О, стига, Влад! Как би могъл да знае, че ще реагираш толкова бързо?
— Защото ме знае — проучил ме е. Портата на смъртта, Коути. Аз бих направил точно това — винаги съм се стараел да го направя колкото може по-добре.
— Трудно ми е да…
— Добре, само за минутка. — Изревах към вратата… — Мелестав! Прати Крейгар при мен.
— Окей, шефе.
Коути ме погледна заинтригувано, но й вдигнах пръст да изчака, Крейгар влезе. Спря се, хвърли поглед на Коути и ме изгледа.
— Тази дама — уведомих го — е Камата на джерег. — Погледнах я питащо.
— Защо не? — каза тя. — Все едно, вече е без значение.
— Така. Освен това е известна като Коути. Коути, това е Крейгар, моят помощник.
— Това ли съм аз? — учуди се той. — Не знаех.
— Седни. — Той седна. — Така. Крейгар, ти си Ларис.
— Аз съм Ларис. Аз съм Ларис? Току-що каза, че съм твоят помощник.
— Млъкни. Ти си Ларис. Съобщават ти, че седя в един ресторант. Какво правиш?
— Ъъъ… пращам веднага убиец.
— „Убиец“? Не четирима?
— Четирима ли? Защо да ти пращам четирима? Ларис иска да те убие, не да ти отдава имперски почести. С четирима убийци имаш трима свидетели на случката. Ще ти прати някой добър. Има много „работници“, които ще те свършат без проблем, стига да знаят къде седиш в ресторанта. Ако не може да намери добър, ще прати двама. Но не четирима.
Кимнах и погледнах Коути.
— Стилът на „работата“ ви с Ноуратар ви пази от контакти с много джереги. Но Крейгар е прав.
— Това ли е станало, шефе? — попита Крейгар учудено.
— Ще ти обясня по-късно. Сега, да предположим, че не разполагаш с един, който ще се оправи, или с двама. Все едно по каква причина, решаваш да изпратиш четирима. Какво им казваш да направят?