Почти изхвърчах от библиотеката. Спуснах се до входа, намерих си една закътана дневна, сипах си чаша евтино вино, гаврътнах я и се отдадох на мрачни мисли.
Бутилката беше наполовина празна, когато някой почука на вратата. Пренебрегнах го. Почука се отново и пак го пренебрегнах. После вратата се отвори. Въсенето ми повяхна, щом видях, че е Коути. Тя седна до мен.
— Как ме намери?
— Лойош ми каза къде си.
— Аха. Какво стана?
— Ноуратар се съгласи да изчака два дни, преди да предприеме нещо, Алийра също.
— Страхотно.
— Владимир?
— Да?
— Защо го направи?
— Кое? Дето я спрях?
— Да. Не искаш ли някой да премахне Ларис?
— Няма да има повече шанс да го намери, отколкото би ми се искало. Същото важи за теб и Алийра.
— Но все пак, ако го търсим повече хора… — Тя спря. След около минута си спомних за доброто си възпитание и налях и на нея. Тя отпи — деликатно, с палеца и показалеца около столчето на чашата, досущ като придворна дама. И през цялото време не откъсваше очи от мен.
— Защо, Владимир?
— Де да знам. Защо да си съсипва шансовете за нищо?
— Но каква е тя за теб?
— Твоя партньорка.
— О!
Остави чашата и стана. Пристъпи пред стола ми и ме изгледа за миг. После се смъкна на коляно, хвана дясната ми ръка, целуна я и я потърка в бузата си. Отворих уста да й кажа нещо умно от сорта на „какво сега, по главата ли се очаква да я потупам“, но Лойош извъртя глава и ме шлевна по ларинкса, за да не мога да говоря.
След което, без да пуска ръката ми, Коути вдигна очи към мен и каза:
— Владимир, бих била най-щастливата жена на света, ако се съгласиш да ми станеш съпруг.
Някъде след около триста години рекох:
— Какво?
— Искам да се омъжа за теб.
Зяпнах я. И най-сетне избухнах:
— Защо?
Тя ме изгледа.
— Защото те обичам.
Поклатих глава.
— И аз те обичам, Коути. Знаеш го. Но не е възможно да искаш да се омъжиш за мен.
— Защо?
— Защото, по дяволите, след няколко дни ще съм мъртъв!
— Ти каза, че Ларис блъфира.
— Може и да блъфира, но ще престане, ако продължа да го търся. И каквато и игра да играе, рано или късно ще трябва да го направи наистина.
— Няма да те хване — каза тя спокойно и почти й повярвах.
Продължавах да я гледам. Накрая въздъхнах.
— Е, добре, виж какво. Щом свърши тая работа с Ларис, ако още съм жив и ако още го искаш, искам да кажа, хм, ами, да, разбира се. Аз… о, Портата на смъртта, Коути. Не знам какво да кажа.
— Благодаря, милорд.
— Кълна се в Боговете на правосъдието, стани от този под! Караш ме да се чувствам като… и аз не знам какво.
Тя се надигна кротко и застана пред мен. След което се ухили и скочи в скута ми. Столът се прекатури и се изтъркаляхме на пода сред купчина дрехи и крайници. Този път Лойош едва се отърва.
Два часа и три бутилки вино по-късно се добрахме със залитане до библиотеката. Мороулан беше вътре, сам. Оказах се достатъчно трезвен, за да не поискам да разбере колко сме пияни, поради което, макар и със съжаление, направих бърза магия за изтрезняване.
Той ни изгледа с вдигната вежда и каза:
— Влезте.
— Благодаря — казах. Обърнах се към Коути и забелязах, че и тя се е подложила на същата процедура. Срамота!
— Двамата ще останете ли за тази вечер?
Коути ме погледна. Кимнах.
— Все още трябва да проверя списъка с наследниците на Барит. Което ме подсеща — ти разбра ли кой може да е препоръчал атирката?
— Един от хората ми съставя списъка. До довечера трябва да е готов.
— Добре. Помолих Алийра да разбере нещо за лиорнката. Случайно да знаеш дали го е направила?
— Тя в момента говори с Ноуратар; смятам, че се мъчат да решат как да издирят тоя Ларис.
— О? Значи утре, може би.
— Да. Поръчал съм да ми донесат вечерята в малката трапезария. Вярвам, че Алийра, Сетра и лейди Ноуратар ще ми направят компания. А вие двамата ще благоволите ли?
Погледнах Коути.
— С удоволствие — каза тя.
— Чудесно. А след това можете да се включите в приема в главната трапезария и да продължиш разследването си.
— Добре — съгласих се. — Може дори да не ми се наложи да си говоря пак с твоята приятелка атира.
— Приятелка атира? Мисля, че от доста време тук не са се мяркали благородници атира.
— Знаеш кого имам предвид… Заклинателната в пембено или каквото е там.
Мороулан се усмихна.
— Магьосничката в зелено. Длъжен съм да призная обаче, че прилича.
Нещо прещрака в главата ми.
— Тя не е ли? — попитах. — Тогава каква е?