— Мотивът за това — каза Коути — поне изглежда ясен… било е опит да се спечели Глобусът.
Поклатих глава.
— Казаха ми, че никой дракон не иска Глобуса.
— Ами Ейдрон? — попита Коути и погледна Алийра.
Алийра се усмихна.
— Логично. Но баща ми всъщност не искаше Глобуса, той беше принуден да се опита да го вземе поради чувство на дълг.
Зяпнах я.
— Чакай малко. Баща ти познавал ли е Магьосничката в зелено?
Алийра ме погледна изненадано.
— Ами… мисля, че се познаваха, да. Но ако си мислиш, че точно баща ми е този, който стои зад всичко…
— Не бих казал, че го мисля; само го проверявам.
Тя ме изгледа с яд и очите й станаха стоманеносиви.
— Щом смяташ, че трябва.
— Смятам. Колко добри познати бяха?
— Виждаха се често, със Сетра, в Дзур планина. Питай Сетра. Тя знае по-добре от мен.
Обърнах се към Сетра.
— Е?
— Съмнявам се — каза тя, — че Ейдрон стои зад подобна конспирация. Не е в неговия стил. Освен това двамата с Барит се разбираха добре.
— Това нищо не доказва — отвърнах аз. — Или най-малкото може да направи подозренията към него още по-силни. И с Магьосничката в зелено ли се разбираше добре?
Сетра притвори очи, сякаш й беше трудно да си спомни.
— В онези времена всички се разбирахме. Ейдрон обаче не беше чак толкова близък с Магьосничката в зелено.
— Значи — казах аз, — ако Ейдрон е чувствал, че е негов дълг да вземе Глобуса, може би е чувствал, че е негов дълг да се погрижи той да е следващият император.
— Не го вярвам! — сопна се Алийра, вече кипнала.
Почнах да се смея. Тя стана, присвила очи.
— Ще благоволиш ли да ми обясниш къде е шегата, Влад?
— Извини ме, но наистина е смешно. Говорим си тук за един тип, който, опитвайки се да вземе Глобуса, изгърмял половината Драгарска империя, сътворил Море от хаос на мястото на най-големия град на Империята, избил не знам колко си милиона души, а ти си ядосана, защото се чудя дали не е фалшифицирал някакво дребно доказателство, за да поразчисти малко пътя си.
Коути също почна да се смее. Изглежда, никой от останалите не го намери за много смешно. Това направи ситуацията още по-смешна и за малко щях да изпадна в истерия.
— Различно е — каза Алийра. — Това предполага да измами Сетра, която му беше приятелка. Все пак в дома на Дракона има нещо, което се нарича чест.
Странно, но това ме отрезви. Не че беше по-малко смешно, но беше и тъжно донякъде. Междувременно Коути също се овладя.
— Добре, Алийра. Може той самият да не го е направил, но да го е направила Магьосничката в зелено, без негово знание, нали?
Алийра си седна и изсумтя.
— Съмнявам се.
— Добре де, а Ейдрон и бащата на Ноуратар, К’лейър, разбираха ли се?
Алийра сви рамене и ме погледна надуто. Обърнах се към Сетра. Тя явно изпита неудобство, но отговори:
— Помня, че имаха разногласия. Не бяха непримирими врагове, но разногласия имаха.
— Разбира се, че имаха! — каза Алийра. — Баща ми смяташе, че драконите са длъжни да вземат трона, К’лейър — не.
Сетра кимна.
— Да, така беше. Не можеха да се разберат за сериозността на проблема.
— Кой проблем?
— Упадъкът на императора. Императорите феникс винаги стигат до упадък в края на управлението си, освен на всеки седемнадесети Цикъл, когато имаме прероден феникс, като Зерайка. Тъй като това бе краят на Великия цикъл — седемнайсет Цикъла, — беше особено лошо. Империята като че ли се разпадаше, на източната граница имаше нахлувания на източняци и Ейдрон смяташе, че Императорът трябва или да отстъпи, или да бъде свален.
— А К’лейър не беше съгласен?
— Не. Помня как ми изтъкваше, че „нахлуванията“ били в територии, в които повечето население бездруго било от източняци. Казваше, че тази земя поначало си е тяхна и че не виждал никаква причина да не си я върнат.
— Мисля, че щеше да ми допадне — рекох.
— Сигурно — каза Сетра. — Наистина беше приятен. И от него можеше да се получи добър император, мисля.
— Изглежда — отвърнах, като погледнах Алийра, — Ейдрон е бил…
— Мисля, че е време за вечеря — прекъсна ме Мороулан. — Може би да продължим след ядене?
Усмихнах се, кимнах, станах и подадох ръка на Коути. Тръгнахме към малката трапезария. Надявах се, че тази храна ще е по-лека за смилане от последната в същата компания.
Което ме накара да си спомня за онова ядене. Което ми напомни дните, прекарани в Дзур планина. Повечето спомени бяха доста приятни.
Но си спомних и един разговор… Онова не можеше да има нищо общо с това. Нали? Цялата тази история, само за да се постигне онова? Но пък драгарите са си драгари.