„Ясно, шефе“.
„Добре. Точно след час и половина искам в кабинета си следните хора: Шоен, Пръчките, Светулката, Нарвейн, Н’аал, Усмивката и Чимов“.
„Ъъъ… това ли е всичко?“
„Не ставай смешен“.
„Хванахме ли нещо, Влад?“
„Да. Хванахме. И този път не искам грешки. Трябва да стане бързо, безболезнено и лесно. Тъй че докарай всички и гледай магьосничката да е компетентна“.
„Разбрано, шефе“.
Контактът се прекъсна.
Двамата с Коути станахме.
— Е, благодаря ви за забавлението — рекох, — но се боя, че трябва да си тръгваме.
Ноуратар прехапа устна.
— Ако мога да направя нещо…
Изгледах я за миг, след което се поклоних ниско.
— Благодаря ти, Ноуратар, при това съвсем искрено. Но не. Мисля, че за първи път от няколко месеца всичко е под контрол.
Оставихме ги и слязохме до входа. Един от хората на Мороулан ни телепортира до кабинета ми. Този път най-напред се погрижих да ги предупредя, че идваме.
17.
Сега предполагам, че очаквате да ви разкажа как съм се докопал до Ларис след дълга гонитба по улиците на Адриланка, как най-накрая съм го притиснал в ъгъла, как той се е бил като дзур и едва съм успял да го убия, преди той да направи същото с мен. Нали? Глупости.
Само две неща можеха да се объркат. Едното — Магьосничката в зелено да ме е излъгала къде е Ларис, и другото — да е имала време да го предупреди. Но и в двата случая — защо? За нея той беше само инструмент. И след като вече бяхме разкрили какво са намислили, не беше вече полезен инструмент.
Всъщност не мислех, че Магьосничката в зелено е имала време да предупреди Ларис, преди Ноуратар да я довърши. А и да беше ме излъгала за местонахождението му — лошо няма. Тъй че обясних плана си на всички в кабинета, което ми отне около половин час. Но по един въпрос бях изричен:
— Ако на някой му хрумне, че може да изкяри, като преудпреди Ларис за това, по-добре да го забрави. Никой да не се опитва да ми се прави на умник.
Порових в лявото долно чекмедже на бюрото си и извадих подходящо оръжие — стилет с осемнайсетсантиметрово острие. Поставих го на колана, от дясната ми страна. Поседяхме да изчакаме още около половин час, после Шоен и Чимов станаха и се изнизаха през вратата. Останалите изчакахме още десет минути и също станахме.
— Късмет, шефе — рече Крейгар.
— Благодаря.
Тръгнахме към Малаковия кръг. Лойош полетя високо над нас. Водеше Коути. Пръчките и Светулката бяха от лявата и дясната ми страна, а останалите — пред и зад нас.
Стигнахме площада и притичахме до Пристанищна. Почти бяхме стигнали Бижутерска, когато получих съобщение от Шоен.
„Има четирима вътре, шефе. Двама при вратата, двама обикалят“.
„Добре. Пращам помощ“.
— Нарвейн и Усмивка, притичайте напред. Шоен води операцията. Имате пет минути да се приготвите.
Изтичаха напред, а останалите продължихме бавно, почти на място.
„Все още е чисто, шефе“.
„Добре“.
Коути ме погледна и кимна. След шест минути Шоен докладва: „Всичко е готово, шефе. Ще отнеме между пет и деветдесет секунди, зависи къде са им патрулите“.
„Добре. Задръж засега“.
Стигнахме до извивката на Пристанищна, малко преди да стигнеш до Зъбеца.
„Как са разположени, Шоен?“
„Ако кажеш сега, около трийсет секунди“.
„Действай“.
„Ясно“.
Вдигнах ръка и спряхме. Отброих наум десет секунди, след което отново тръгнахме — този път бързо. Завихме на ъгъла и сградата се показа. Единствените, които можахме да видим, бяха Шоен и Чимов. След малко до него се появи Нарвейн, а после и Усмивката. След няколко секунди бяхме при тях.
Сверих по Имперския часовник.
— Телепортната преграда трябва вече да е вдигната. Провери, Нарвейн.
Той затвори очи за миг и кимна.
— Вратата — наредих.
— Може би първо трябва да почукаме — рече Н’аал.
Шоен и Светулката застанаха до вратата. Спогледаха се, кимнаха и Светулката стовари боздугана си по бравата, а в същото време Шоен напъна с рамо по средата. Вратата пропадна навътре.
— Нямаше ли да ти е тъпо, ако се окажеше отключена? — каза Н’аал.
— Млъкни.
Коути се шмугна между тях и пристъпи вътре. Мълниеносно движение и чух как две тела тупнаха на пода, докато Светулката, Н’аал и Шоен влизаха. Лойош кацна на рамото ми, докато Чимов и Усмивката прекрачваха прага. Последвах ги. Пръчките и Нарвейн останаха отзад.
Беше голям празен склад с два трупа в него. И от двата стърчаха ножове. Веднага видяхме стълбите и тръгнахме по тях. Нагоре не срещнахме никого. Оставих Н’аал и Усмивката да пазят площадката към третия етаж, а останалите се качихме.