Кимнах.
— Това ясно. Е, а Сетра Младшата…
— А, да. Помолих Некромантката да я премести през портала в друга „плоскост“. Подобна е на Драгара, но времето там тече различно.
— И сте я тикнали там? — Стори ми се твърде грубо — по-добре да я бяха убили. Плюс това, изобщо не й бях ядосан толкова, колкото на Магьосничката в зелено.
Но Сетра рече:
— О, не. Може да се върне, щом свърши задачата й. По нашето време, едва ли ще отнеме повече от една неделя.
— Задача ли?
— Да. — И Сетра отново ни изгледа със сънената си полуусмивчица. — Оставих я в пустинята, с много храна, вода, подслон и една пръчица. И я накарах да напише в пясъка: „Няма повече да се бъркам в работите на Драконовия съвет“, осемдесет и три хиляди петстотин двайсет и един пъти.
Представете си старец — източняк, около седемдесетгодишен, което е доста впечатляваща възраст за нашата раса. Но за възрастта си е в добра форма. Беден е, но не и мизерстващ. Отгледал е семейство насред Драгарската империя и се е справил добре. Погребал е (източняшкият израз за „надживял“; не ми е ясно защо) жена, сестра, дъщеря и двама синове. Единственият му жив потомък е един внук, когото за малко да убият на всеки две-три недели.
Почти съвсем плешив е, с няколко бели косъма на темето. Едър и пълен е, но пръстите му все още са достатъчно ловки с рапирата, за да даде хубав урок на някой младок и да избие магьосничеството от всеки драгар, който не отбира от източняшката фехтовка.
Живее в източняшкото гето, в южния край на Адриланка. Хляба си изкарва с вещерство, но не приема внук му да го издържа. Тревожи се за внук си, но гледа да не го показва. Ще помогне, но не иска децата му да го издържат и няма да им се бърка в живота. Когато един от синовете му почва да се прави на драгар, се натъжава и решава, че синът му греши, но не си позволява нито една критична дума.
Отидох да навестя този стар господин в деня след кончината на Ларис. От мръсотията по улиците ми идеше да повърна, но го прикрих. Все едно, всички знаем, че източняците са мръсни, нали? Виж ги как живеят само. Нищо, че не могат да използват магия в кварталите си, за да ги почистват като драгарите. Ако искат да използват магия, могат да станат граждани на Империята, като идат в провинцията и станат текла или като си купят титли от джерег. Ама не искат да са крепостници? И са упорити на всичко отгоре, нали? Ама нямали пари да си купят титли? Че откъде ще имат! Кой ще им даде добра работа, като ги види колко са мръсни?
Помъчих се да не се оставя всичко това да ме ядоса. Коути също се мъчеше, но можех да видя напрежението в ъгълчетата на очите й и да го почувствам в резките й крачки. Уж трябваше да се почувствам добре, че се връщам тук — преуспяло източняшко момче, закрачило из стария квартал. Трябваше, но не се чувствах. Само ми се гадеше.
Дюкянът на дядо ми нямаше нито табела, нито нещо на показ. Всички в квартала знаеха кой е той и с какво се занимава, а външни не го интересуваха. Драгарите бяха престанали да използват вещерство след края на Междуцарствието, когато магьосничеството проработило отново.
Когато прекрачих прага (врата нямаше), главата ми забърса окачените горе звънчета и те дръннаха. Той беше с гръб към мен и лееше свещи. Обърна се и лицето му грейна в почти беззъба усмивка.
— Владимир!
Изгледа ме, усмихна се на Коути и остана така, без да откъсва очи от мен. Общувахме псионично (той ме беше научил, но избягваше да го прави, освен когато не е наложително). Смяташе псионичното общуване за нещо твърде ценно, за да се използва току-така, въпреки че нравът му не позволяваше да ми се кара за начина, по който го използвах аз. Ето защо когато искахме да си поговорим, пътувахме. И тъй като трябваше да минаваме през зони, където сами източняците са в опасност, и тъй като отказваше да го телепортират, той рядко напускаше гетото.
— Владимир — повтори той. — А това коя е?
Лойош прелетя, сякаш въпросът се отнасяше за него, и с радост се остави да го почешат по шията.
— Ноиш-па — казах, — приятно ми е да ти представя Коути.
Тя приклекна в мил реверанс и дядо направо засия.
— Коути — повтори той. — Фамилно име имаш ли си?
— Вече не — отвърна тя.
Прехапах устна. Някой ден щях да я попитам какво искаше да каже, но не сега.
Той й се усмихна добродушно, после ме погледна, примига и тънката му вежда се закатери по широкото чело.