— Искаме да се оженим — казах. — Искаме благословията ти.
Той пристъпи и я прегърна, после я целуна по бузите. Прегърна и мен. След като ме пусна, видях сълзи в очите му.
— Щастлив съм за вас. — След което се навъси, само за миг, но се досетих какво иска да попита.
— Тя знае — успокоих го. — И тя е от същия занаят.
Дядо въздъхна.
— Ох, Владимир, Владимир. Пази се.
— Ще се пазя, Ноиш-па. Работите като че ли тръгват по-добре. Доскоро бях на път да загубя всичко, но вече се оправих.
— Хубаво — рече той. — Но как тъй си стигнал дотам, че за малко да загубиш всичко? Това не е добре.
— Зная, Ноиш-па. За малко се оставих сенките да ме разсеят и не можех да видя целта.
Той кимна и каза:
— Хайде влезте да хапнем.
Коути промълви плахо (мисля, че това беше единственият път, в който прояви плахост за каквото и да е):
— Благодаря… Ноиш-па.
Докато дядо ни водеше вътре, усмивката му стана още по-широка.
На другия ден се преместих в кантората на Ларис и започнах да подреждам бизнеса. Срещнах се с Торонан и се захванах да вкарвам в ред района, доскоро въртян от Ларис… но това вече е друга история. Освен това, докато говоря сега тия неща, не знам как ще тръгне всичко, тъй че по-добре да не ви го разправям изобщо. Парите, дето ги обещах за главите на Върн и Мираф’н, още са в сила, тъй че очаквам много скоро да ги видя двамата — под някаква форма.
Същия ден, в който се преместих в кабинета на Ларис, най-после ми остана време да сготвя на Коути. Между другото се престарах — печена гъска с източняшки червен пипер, котлети от кетна по валабарски, ананосово желе за… но това не ви засяга.
Ще кажа само, че докато готвех, ми попадна една глава лук с малко гнило петно от едната страна. Изрязах петното и останалото от лука си беше идеално.
И с живота е така понякога.