— Не знаех, че искаш да се върнеш в Израел още утре — казах.
Изабел допря длан върху стъклото на прозореца и погледна надолу. Приближих се и докоснах голото й рамо.
— Реших, че е добра идея, когато разбрах, че отива в Таба — отвърна тя. — Знам колко отговорен се чувстваш за изчезването на Сюзън. А в Йерусалим бяхме близо да разберем нещо… Усещах го инстинктивно. Знам, че и с теб е било така…
— Права си.
Тя продължи да се взира надолу.
— Изпитах много странно чувство, когато видях Зина с теб… — призна Изабел.
— Какво чувство?
— Тук се случват много работи, за които не знаем нищо.
— Това е истина.
— Не, не, нямам предвид по принцип. — Челото й се набръчка. — Мисля за нас и изгонването ни от Израел по този начин. Може и да полудявам, обаче… — Тя поклати глава, сякаш не искаше да продължи.
— Обаче какво?
— Никой не изглежда особено загрижен за това какво се е случило със Сюзън Хънтър. Израелската полиция дори не реагира, когато споменахме, че търсим нея.
— Сигурен съм, че Британското посолство в Тел Авив се опитва да я открие.
Тя бавно поклати глава.
— Виждала съм как става. Известно време разпитват, говорят с полицията, с персонала на хотела, в който е отседнала, с нейни познати… И това е. Прекалено са заети, за да предприемат нещо повече. Такава е реалността. Те ще сторят всичко по силите си, но има много повече какво да се направи.
— Искаш ли да ти сипя водка в това нещо? — Посочих високата чаша с портокалов сок, която й бях дал.
— Не — отвърна тя. — Имам ужасно главоболие. — Погледна ме в очите. — Ще ми се да си легна.
— Разбира се — съгласих се.
Исках да я попитам дали срещата й с Марк е причинила главоболието й, но реших да не повдигам въпроса.
Беше третата вечер поред, в която искаше направо да си легне. Лежах в тъмнината, чудейки се какво става с нас.
Бях убеден, че ако я попитам дали все още има чувства към Марк, щеше да отрече. И че ако не ми харесва как му се усмихва, значи просто проявявам ревност.
Но може би това, че знаех отговора й, не бе истинската причина да не я попитам.
Боях ли се, че ако тя се поколебае, няма да мога да се престоря, че всичко е наред между нас? Защото тогава щеше да ми се наложи да си поговорим лице в лице. Не можех да го избегна. И кой знае какво щеше да се случи после… Най-добре бе да оставим всичко както си е, докато се върнем в Англия. Трябваше да осъзная и собствените си чувства. Не можех да ги отричам.
Закусихме рано. Бях й казал за плана си да отидем до Египетския музей и да се върнем до 10.30 ч. Трябваше да разбера дали съм прав за причината Кайзер да дойде тук.
— Искаш ли да дойдеш? — попитах, като си взех втори кроасан от чинията, която бях донесъл от бюфета за закуска. Бяхме в другия ресторант на „Хилтън“ — „Дезърт Кафе“ с гледка към Нил. Белите покривки, приборите и синият костен порцелан проблясваха на слънчевата светлина в ранното утро.
Единствената следа, която виждах от атаката предишната вечер, беше едно съобщение, в което се казваше, че главният ресторант ще бъде затворен до обяд.
— Не — отвърна тя. — Тази сутрин ми е малко лошо. И без мен можеш да снимаш няколко папируса.
— Един папирус.
— Но искаш да видиш дали има и други като него, нали?
— Да — признах. Огледах се. Нямаше много хора, отседнали в хотела.
— Кайзер е ключът към всичко — каза тя и взе парче кроасан, намазан с малко конфитюр от дюли.
След закуската отидох в Египетския музей. Намираше се на пет минути от хотела. Трябваше да отвори в девет часа. Колекцията от папируси беше на приземния етаж.
Златните съкровища на Древен Египет, които все още бяха в музея, се намираха на горния етаж.
Пристигнах пред входа в девет без пет. Бях облечен с кремави памучни панталони и само с широка черна тениска. Някои от местните бяха с якета, но беше топло като през хубав слънчев ден в Лондон, така че на мен не ми трябваше връхна дреха. Благодарих на Бог, че не бяхме дошли през лятото. Тогава знойната жега, достатъчно силна да разтопи и катран, нямаше да е добра за забавление.
Не чаках само аз. Имаше бавно нарастваща опашка от туристи, както и много египтяни. Приличахме на малка демонстрация. Хората шаваха и мърмореха заради закъснението, докато накрая портите на градинския двор пред музея се отвориха и ни разрешиха да влезем.