— А и едно пътуване през пустинята ми стига, благодаря — добавих.
Израелският граничар — със синя риза с къси ръкави и изтормозена физиономия — кимна, след което ме попита къде сме били отседнали в Кайро. Задържа ни да чакаме още десет минути, разпитвайки ни как сме стигнали от Тел Авив до Кайро и проверявайки постоянно компютъра си, за да види дали има някаква причина да ни спре, предполагам. Няколко германски туристи зад нас се преместиха на друга опашка, толкова ни бавеха.
Запазих спокойствие. Сметнах, че имаме добър шанс да ни пусне, ако информацията за нас в базата им данни бе променена, както бе обещал Марк. А тъй като преди няколко дни се бяхме съгласили доброволно да напуснем Израел, не ни удариха печати в паспортите, че сме били депортирани.
Сега разбирах защо Изабел толкова настояваше да не се противим на молбата да напуснем Израел. Да отбележат депортирането ни в компютърната система беше едно. А съвсем друго беше да ти ударят в паспорта печата ДЕПОРТИРАН.
Докато чакахме на опашката в Таба, Изабел ми обясни, че тези печати вече не се слагат в паспортите, освен в най-сериозните случаи. Каза, че много араби и дори някои европейци били започнали да използват израелски печати за депортация като символ на съпротивата им към Израел и че някои хора дори ги колекционирали.
Най-накрая, след като проучи щателно всеки от паспортите ни, граничарят ни пусна да минем.
От израелската страна на границата всичко изглеждаше по-цивилизовано.
Имаше си официална пиаца за таксита, място за обмен на валута, големи плакати на стените, карти. Първият таксиметров шофьор не пожела да ни закара до Йерусалим. Нито вторият. Третият поне се съгласи да го обсъдим. Английският му бе със силен акцент, звучеше като руснак. Беше плешив и имаше слабо лице с дълбоки бръчки. Колата му беше модерен мерцедес, при това с климатик. Щеше ми се да сме в неговото такси.
— Ако пътуваме покрай Мъртво море, в случай че искате да видите Масада и Кумран, ще е по-дълго. Край Зофар е станал инцидент. Някой е стрелял по колите на магистрала деветдесет. Там има едно отклонение. Но пътят не е хубав. Цената ще е различна, ако минем оттам — съобщи той.
— Каква е алтернативата?
— Да минем през Мицпе Рамон и Беер Шева. През цялото време ще пътуваме по магистрала. Седемстотин и петдесет шекела ще стигнат, ако минем оттам. Хиляда, ако искате Мъртво море със забавянето. Ще ни трябват поне шест часа, може и повече. В другия случай ще са четири, а може и по-малко.
— Това официалната такса ли е? — попита Изабел.
— Ако не ми вярвате, може да пробвате при някой друг. — Той посочи с палец зад себе си. — Само проверете дали им работят климатиците. Моят си работи.
— Добре — съгласих се и погледнах към Изабел. Нямаше да прекараме четири часа в такси с разнебитен климатик.
Тя кимна.
Качихме се. Да караме покрай Масада щеше да е интересно, но бе четири часът следобед и ако искахме да намерим хотел в Йерусалим, без да привличаме прекалено внимание, трябваше да пристигнем, преди да е станало много късно. Денят скоро щеше да свърши.
Скоро след като напуснахме Таба, шофьорът посочи към пясъчните на цвят хълмове от лявата ни страна.
— Вижте, ей там са най-старите медни рудници в света. — Той погледна към един дълъг насип. — Робите на фараона са работили в онези мини поколения наред. Раждали са се, създавали са семейства, живели са и са умирали край мините.
Той се размърда на мястото си, пусна тихо радиото. Оттам зазвуча бавен джаз.
Към четири и половина следобед сенките се удължиха. Шубраците и хълмовете се оцветиха в оранжево под залязващото слънце. Загледах се през прозореца. Не ми се говореше. Нямах доверие на шофьора да не би да разкаже всичко, което чуе, на следващия си пътник. Исках пътуването да свърши и да пристигнем в Йерусалим.
Чудех се какво може да открием там. Определено ставаше нещо странно на онези археологически разкопки. Трябваше да бъдем внимателни. Убийците на Кайзер може би много добре знаеха, че проявяваме интерес към случилото се. Палачите, които бяха измъчвали и изгорили Кайзер, можеше дори да знаят за нас.
Тази мисъл ме изнерви. Трябваше да се уверя напълно, че Изабел ще е вън от всякаква опасност. Ако нещо й се случеше, аз щях да съм виновен.
И то заслужено.
Марк ми бе дал предостатъчно възможности да я убедя да се откажем от това пътуване. Не бях ли сгрешил в решението си да се върнем?