И беше ли съвпадение, че Сюзън Хънтър, която съставяше доклад върху древната книга, която бяхме намерили в Истанбул, сега бе изчезнала?
Минахме покрай няколко камили и петролни цистерни, други таксита и туристически автобуси. Срещнахме и една колона пътуващи срещу нас военни камиони. На едно място отстрани до пътя стояха група бедуини, които сякаш чакаха нещо.
Спряхме само веднъж по пътя, край Мицпе Рамон — градче в пустинята Негев, на половината път до Йерусалим. Бензиностанцията се казваше „Йелоу“. Табелата отпред беше на иврит, английски и арабски. Къщите в Мицпе Рамон бяха ниски пустинни сгради с плоски покриви, на един или два етажа.
— Братовчед ми живее тук — съобщи шофьорът, щом наближихме Йерусалим по една бърза магистрала, която се виеше през ниски стръмни хълмове. Виждаха се съвременни сгради, кремави жилищни здания и офиси, издигнати нагоре по склоновете на някои от хълмовете. Движението стана по-натоварено.
— Какво ще правите тук? — заинтересува се той.
— Ще разглеждаме забележителности — отвърнах.
— Къде ще отседнете?
— Още не знам — рекох. — Ще потърсим някой хотел.
— Искате ли нещо по-прилично? — попита шофьорът и се обърна да ни погледне.
— Разбира се — отговорих.
— Този ще ви хареса — каза той. — Братовчед ми работи тук.
Очаквах малък хотел, който щяхме да откажем, ако стаите бяха прекалено тесни, но бях сгрешил. Хотелът, в който той ни откара, беше известният „Цар Давид“ с изглед към Стария град. Тук бяха отсядали Уинстън Чърчил, Бил Клинтън и Мадона. Шофьорът бе преценил, че имаме пари.
Той ни остави под каменния сводест вход. Предварително се бе обадил на братовчед си да му каже, че пристигаме. Платих му и му оставих бакшиш.
Фоайето на „Цар Давид“ беше като вътрешността на египетски храм, но през обектива на холивудско студио. Имаше полиран мраморен под, бели колони и син таван с рисувани златни лотоси. Дебелите червени килими и тръстиковите мебели допълваха илюзията. Слабичкият управител в тъмен костюм, който ни регистрира, ни посрещна така, сякаш бяхме пътували пеша от Таба.
След десет минути бяхме настанени в стая с удобно двойно легло. След час бяхме заспали.
На сутринта се събудих в пет без десет. Дочух още в просъница мюсюлманския призив към молитва. Не бях сигурен дали той ме е събудил, или завръщането ми в Йерусалим ме бе изнервило. В седем в стаята ни долетя далечен звън на камбани от една от християнските църкви. Те биеха бавно, печално. Определено се бяхме върнали в Йерусалим.
Терасата за закуска в „Цар Давид“ беше с изглед към красивата градина на хотела. Зад нея се виждаха пясъчножълтеникавите стени на Стария град.
— Не мога да спра да мисля за Сюзън — призна Изабел, след като бяхме изнесли закуската си от бюфета навън. Тя още не си бе възвърнала апетита. Хапна само един кроасан.
— Може да успеем да им помогнем да я намерят — казах.
Поседяхме малко в мълчание, докато се хранехме.
— Замислих се за това какво следва да направим — тихо въздъхна тя.
— И аз — рекох.
Тя ме погледна въпросително.
— Смятам, че трябва да разберем повече за археологическия обект. Щом искаха да ни депортират по някакви тъпи причини, значи имат предвид нещо… Може би Кайзер и Сюзън са открили какво е то. Кой знае какво може да се намери в колекция свитъци от епохата на Пилат Понтийски.
Келнерът дойде и напълни чашите ни за кафе.
— Искам да говоря с Шимон Маркус, да разбера какво е мнението му за този обект. Може да е една голяма измама. Тук от хиляди години фалшифицират археологически находки, за да угаждат на поклонниците. Мисля, че все още може да си купиш кани за вода от сватбата в Кана, ако имаш достатъчно дебел портфейл.
— Искам да влезем в апартамента на Макс — заяви Изабел, като понижи глас.
— Съмнявам се, че ще е останало нещо за гледане. Израелските екипи по съдебна медицина сигурно са почистили мястото из основи.
— Така е, но въпреки това ми се ще да видя мястото.
— Ти откачи… Знаеш ли какъв риск поемаме?…
Зачудих се дали това нейно желание е нездрав интерес към смъртта, или тя просто проявяваше някаква част от характера си, която още не бях виждал? Или пък ставаше нещо съвсем друго? Тогава проумях.
— Искаш да разбереш дали Марк ни е излъгал, нали?
Изабел се усмихна.
— Бързо схващаш тази сутрин.