— Не — прошепна плахо Шимон. — Изобщо…
— Може пак да го направят. Знаеш го, нали? — Гласът ми пресекна, аз се изкашлях, стиснах силно телефона.
Настъпи дълго мълчание. Мюезинът от джамията също беше млъкнал. Една линейка профуча по улицата долу. Сирената й зави за кратко и спря.
— Миналата нощ някой е изписал с графити жилищната ни сграда — съобщи той с променен тон. Беше разтревожен.
— Какво пишеше?
— „Предателите ще си платят“.
— Това е странно. Нали не смяташ, че надписът е насочен към теб?
— Честно казано, нямам представа. Беше написано на главния вход. — Той се поколеба. — Жена ми е заключила всички прозорци в апартамента ни. Преди никога не го е правила. Доверих й за Кайзер и за вашето депортиране от страната. Тя иска да не се замесвам в неприятности.
— Случило ли се е нещо друго? — Сега вече бях загрижен.
— Не. Но това не изглежда като някоя от другите акции за сплашване. Имам чувството, че е нещо различно.
— Има ли причина да си нечия мишена?
Дочух шумолене, сякаш той се разшава. Когато заговори, гласът му бе по-тих, все едно се боеше да не бъде подслушан.
— Попита ме дали се сещам защо са изтезавали Кайзер…
— Не ми отговори.
— Трябва да си наясно. — Тонът му бе изпълнен с тревога. — Обикновените израелски престъпници крадат пари и стрелят по враговете си, ала не измъчват хора до смърт. И не смятам също, че това е работа на палестинците. Нещо различно е. Бомбите, ракетите и стрелбите са политическите методи.
— Още не си отговорил на въпроса ми.
— Знаеш, че историята разказва за изгаряне на хора, нали?…
— Това се е случвало много отдавна — прекъснах го аз.
— Не съвсем. По цяла Европа все още има фестивали, на които горят сламени човешки фигури, правят го всяка година. Да не говорим какво е ставало в миналото, когато евреите са били изгаряни на клади. В Европа има такава мания… Светостта на човешкия живот не е била част от европейската култура преди, независимо какво разправят.
— За какво престъпление смяташ, че е бил виновен Кайзер?
— Не знам, честна дума. Просто виждам връзка с това, което е ставало в миналото. — Шимон говореше бързо, сякаш искаше да прекрати разговора, като че ли дори споменаването на тези неща го изнервяше. — Трябва да вървя.
— Утре пак ще ти се обадя, Шимон. Ако разбереш нещо за нашите приятели от разкопките, много ще съм ти благодарен да ми кажеш. Така ще ни помогнеш.
— Ще си помисля — обеща уклончиво той. — Но това не означава, че мога да ви помогна. — Връзката прекъсна.
Поразсъждавах няколко секунди. Какво бе направил той току-що? Беше ме предупредил и сега искаше да стои настрана от нас.
Обичам да получавам предупреждения. Настройват ме в очакване на хубав ден.
Проверих си електронната поща, отговорих на три запитвания от института. Казах на асистентката на доктор Бересфорд-Елис, че ще мога да приема бюджета на отдела си чак следващата седмица, като й напомних, че съм в отпуска.
Проверих блога на института, в който пишех. Не бяха публикувани нови статии.
Прегледах още няколко големи новинарски сайта. Във всички имаше статии за напрежението между Израел и Египет. Прочетох до половината една дълга статия за демонстрацията, която се очакваше през този ден след петъчните молитви в Египет. После излязох от сайта. Не можех да се концентрирам. Казаното от Шимон за изгарянето на хора не излизаше от ума ми.
Слязох във фоайето да потърся Изабел. Открих я в магазина на хотела да преглежда книги за Йерусалим. В някои от тях имаше изключителни панорамни снимки, показващи златния покрив на Купола на Скалата, Стената на плача и църквата на Божи гроб.
Излязохме навън да се разходим. Денят беше топъл като пролетен. Въздухът беше чист, неподвижен.
Влязохме в един модерен едноетажен търговски безистен. Изабел прекара доста време около щандовете с кожени изделия, но накрая не си купи нищо.
Беше ми писнало само да се мотаем по магазините. Зачаках я в едно кафене и разглеждах хората още тридесет минути, докато тя свършеше с обиколката си наоколо.