Маневрата беше опасна, но определено изпълнима. Ако пропуснех балкона, всичко, което можеше да се случи, щеше да е да се плъзна надолу по стената и да се приземя по задник в предния двор на блока.
Пръстите ми докоснаха ръба на балкона.
Почти успях.
Тогава бетонният ръб се изплъзна изпод пръстите ми и аз полетях надолу. Това сложи разтърсващ и болезнен край на усилието ми…
Тупнах на земята.
Приземих се на едната си страна и си изкарах въздуха. Останах неподвижен около минута. Рамото ми тръпнеше от болката от приземяването върху него, но все още можех да го движа. Бях убеден, че обитателите на апартамента ще се втурнат към терасата на секундата, и обмислях какво да кажа.
Но те не се появиха.
Изчаках още малко. Вероятно бяха погълнати от филма? Или може би нямаше никой зад завесите и целият шум вътре беше някакво сложно електронно изпълнение, което да убеди крадците, че мястото е обитавано?
Изабел се намираше отстрани на сградата, когато се изправих на крака. Тя стоеше със скръстени ръце. Сложих пръст на устните си.
И тя направи същия жест.
Махнах й да се скрие назад и се огледах, щом чух преминаването на кола.
Вторият ми опит беше по-успешен. Набрах се, хванах се здраво за ръба, бързо се добрах до кабела точно когато един скърцащ звук под мен ми подсказа, че някой излиза на балкона отдолу. Изведнъж телевизорът зазвуча по-силно, а въздухът се разцепи от вик на език, който приличаше на полски.
Клекнах върху циментовия под на балкона на Кайзер. Беше мръсен, покрит със сажди, влажни като кал. Сърцето ми вече бе подминало 170-те удара в минута. Не помръднах. Представих си как някой се катери по същия начин и подава глава над парапета.
После долетя още един вик отдолу. Чувах собственото си дишане и биенето на сърцето си. Заставих се да се успокоя. В това състояние нямаше никаква да я свърша.
А къде беше Изабел? Дали този, който викаше долу, щеше да й създаде проблеми?
После звукът от телевизора рязко заглъхна. Залегнах и се ослушах. Опитах се да забавя дишането си, докато сърцето ми се връщаше към нормалното си биене с всяка изминала секунда. Премина друга кола. И отново настана тишина…
Този, който бе излязъл, пак се беше прибрал. Трябваше да е така. Изправих се, опитах вратата на апартамента. Беше заключена, но стъклото бе счупено — точно както бе забелязала Изабел. И имаше голяма дупка по средата на вратата. Някой я бе разбил. Наведох се. Беше достатъчно голяма, за да премина през нея.
Измъкнах едно назъбено парче стъкло, на което ми се струваше най-вероятно да се порежа. После много бавно се промъкнах през дупката, представяйки си какво би се случило, ако се подхлъзнех и паднех върху някое от стърчащите от всички страни стъкла. Нямаше да е приятно.
Вътре миризмата на изгоряло беше силна и противна. Светлината от уличните лампи едва стигаше, за да различавам предметите наоколо. Видях преобърнати столове, паднал на една страна телевизор.
Изправих се. Кожата ми настръхна…
В краката ми имаше парче изгорен килим. Изглеждаше така, сякаш беше донесено от друга стая.
Забелязах врата в отсрещния край на помещението. Предполагах, че води към коридор, откъдето можех да намеря кухнята и изхода, през който да изляза и да доведа Изабел. Докато вървях към тъмния правоъгълник на вратата, стъклата леко заскриптяха под обувките ми.
Забавих крачка още малко, докато достигнах отсрещната стена. Тогава извадих фенерчето си. Включих го, щом влязох в коридора и тъмнината ме погълна. Стените край мен оживяха, зацапани навсякъде от петна от сажди. Подът беше черен от дима, но не бе изгорял.
Миризмата сега беше още по-неприятна.
Сякаш във въздуха витаеше някакво зло…
31
Лорд Бидонър гледаше канал „Скай Нюз“ в апартамента си в хотел „Сейнт Джордж“ в Мейфеър в Лондон. Той седеше облегнат в огромното двойно легло и се взираше в плоския екран, който се спусна от тавана при устната му команда. Екранът беше с бели ръбове, за да е в тон с декора на останалото обзавеждане в стаята.
Предаваха картини от площад „Тахрир“ в Кайро, изпълнен от египетската армия и огромна тълпа демонстранти. В долната част премина надписът: Трима загинали в Египет.
Всичко вървеше идеално. Последният им опит да предизвикат конфликт се бе провалил, но този път колелата на омразата се въртяха по-бързо. За властите нямаше да е толкова лесно да ги застопорят. Промяната настъпваше.