Две бледи черни петна показваха къде са били нечии стъпала. Те представляваха тъмни сенки върху големите плочки на пода. И да е имало някакви остатъци от човешка плът, сигурно бяха почистени. Бяха останали само тъмните петна, които издаваха всичко.
— Марк не ни е излъгал — прошепна Изабел. В далечината зави сирена на линейка. Воят беше пронизителен и приличаше повече на американска, отколкото на лондонска линейка.
— Да не оставаме повече тук — рекох.
В главата ми се бе заформил образът на Кайзер, който седеше на стола, докато писъците му се заглушаваха от натъпкания в устата му парцал. Идеше ми да повърна.
— Виж. — Изабел посочи към пода около останките на стола.
Насочих фенерчето натам. Отначало не видях нищо, после забелязах призрачни следи от барут… За какво беше това, по дяволите?
Следите образуваха бледи линии по плочките около стола.
Наведох се да погледна, осветих линиите. Бяха неравни, прекъснати, почти заличени. Но в тях имаше нещо познато.
Взрях се по-отблизо. Да, някой бе насипал барут под формата на буквата „Н“ около стола. Забелязваше се едва-едва.
— Да направим снимки — предложи Изабел. Звучеше изтощена.
Снимахме пода около стола. Буквата не се хвана много добре, но част от нея се виждаше.
Застанахме пред входната врата, стаили дъх. Открехнахме я леко и изчакахме, ослушвайки се, преди да излезем. След като се изнизахме, чух шум зад нас, но просто затворих. Продължихме да вървим, махнахме ръкавиците си. Не се обърнах назад.
След няколко минути бяхме в едно такси и се понесохме към хотела. Чак към края на пътуването въздъхнах с облекчение…
— Преди да отлетим за Лондон, искам да заснема всички, които посещават и напускат онези разкопки — заявих, докато минавахме под каменната арка на входа на хотела.
И тогава го видях — един от полицаите от имиграционния отдел, който ни бе закарал до летището. Той беше встрани от нас, застанал до рецепцията. До него имаше друг мъж, когото не познавах. Но ми напомни на онзи, който ни зяпаше сутринта.
— Трябва да се махнем — прошепнах.
Хванах ръката на Изабел и бързо я издърпах обратно навън. Имаше възможност полицаят да не е тук заради нас, но не можех да рискувам.
— Стига, боли ме — изсъска Изабел, щом излязохме под арката.
— Извинявай, но няма как да се мотаем наоколо. — Отпуснах хватката.
Поехме по улицата и завихме зад най-близкия ъгъл. Махнах на едно такси. То се приближи. Преди да се качим, обясних на Изабел защо така припряно я изведох навън и кого съм видял.
— Надявам се да не се окажеш склонен и към физическо насилие — отбеляза тя.
— Само когато се опитвам да спася кожата ти.
— Обади се на Шимон Маркус — прошепна Изабел. — Той ще знае къде можем да пренощуваме, без да ни арестуват.
Качихме се в таксито. Вътре гърмеше израелска поп музика. Мелодията ми беше позната, но пееха на иврит. И през ум не ми мина да помоля шофьора да я намали. Бях се обърнал и гледах през задното стъкло дали ни следят. След минута, когато не се появи полицейска кола след нас, извадих телефона от джоба на сакото си.
Щом Шимон вдигна и му казах кой се обажда, настъпи тишина. После се досети:
— Върнали сте се в Израел.
Сигурно бе чул музиката.
— Имаме нужда от място, където да отседнем. Знаеш ли такова? — Надявах се да не породя прекалено подозрение у таксиметровия шофьор. Последва още мълчание. Нямах представа какво ще направи той. Щеше ли да ни предаде?
Тогава Шимон каза:
— Елате у нас. Знам, че съм луд, но майка ми ме е учила никога да не отказвам помощ. — Той ми даде адреса си. Намираше се близо до централната автогара.
— Слезте там и бързо ще се ориентирате — обясни той.
След петнадесет минути бяхме пред четириетажна жилищна сграда, която изглеждаше като проектирана през шестдесетте години от решителен модернист. Имаше малки давидови звезди върху всеки пластмасов звънец до входната врата. Шимон сам слезе да ни отвори.
Той сложи пръст на устните си, за да ни предупреди да не говорим, докато влизахме. След това се огледа, преди да ни поведе нагоре по стълбите. Каза, че семейството му го няма, но от чашите на кухненската маса останах с впечатлението, че са се изнесли преди минути.
Не беше споменавал, че има деца.
— Преди малко жена ми и дъщеря ми, която е на тринадесет, заминаха за Тел Авив при нейната майка — уведоми ни той, сякаш за да обясни наличието на чашите.