Разтревожен, изхвърчах от блока на Шимон. Забелязах остатъците от графитите, за които бе разказал. Не ги бях видял в тъмното. Някой вече бе пребоядисал част от външната стена на сградата, но цветовете не съвпадаха съвсем. Не личеше ясно какво е покрила боята, но можеха да се видят тъмни форми, извити линии.
Не си направих труда да ги разглеждам. Вървях бързо. Не ме интересуваше какво означават формите. Исках час по-скоро да намеря Изабел. Приказките на Шимон от предишната вечер отекваха зловещо в главата ми, но друга част от съзнанието ми казваше: Спри; успокой се, тя е добре.
Обаче не я видях да пресича, както се бях надявал. Не я съзрях и пред магазина. Един клаксон ми изсвири, докато изтичах през улицата.
Нямаше я и в магазина. Обиколих го светкавично, като едва не съборих един възрастен мъж в широк черен костюм, който мъкнеше огромна бутилка с вода. Той ме изгледа подозрително. Исках да му обясня какво правя, но нямах време.
Къде беше тя, по дяволите?
Забелязах друг изход. Изтичах навън, втурнах се към следващия магазин. Беше на петнадесетина метра надолу по страничната улица. После се сетих. Трябваше да проверя дали в първия магазин имаха пресен хляб.
Върнах се, чувствайки се глупаво. Сърцето ми биеше напрегнато в гърдите ми, все едно бе приклещено от нещо. Насочих се отново към задната част на магазина.
Да, ето там беше. Имаше две секции с дузина вида хляб. Пак се огледах. Гърдите ме стягаха като смазани от тежък товар.
Къде е тя? Заозъртах се наоколо, чудейки се дали очите ме заблуждават. Една дребна жена, цялата облечена в черно, стоеше и ме гледаше. Каза ми нещо. Сигурно говореше на иврит. Нищо не разбрах.
Отвърнах й с грубо махване и се затичах към изхода.
Може би Изабел се бе върнала в апартамента на Шимон и ме чакаше. Щеше да се усмихне при разтревожения ми вид, а после да ме прегърне. Щяхме да говорим за това по време на закуската. Щях да се смея на закачките им.
Трябваше да е там.
Позвъних на звънеца на Шимон и след отключващия сигнал нахълтах в блока. Изтичах нагоре по стълбите, като ги прескачах през една. Почуках задъхано на вратата.
Чух го да говори.
Това означаваше, че има някого при него. Тя е тук. Слава богу! Шимон отвори вратата.
— Къде е Изабел? — посрещна ме той.
— Не е ли при теб? — Гласът ми прозвуча странно, думите ми се изнизаха твърде бързо.
Стоях и го гледах, докато страхът обгръщаше тялото ми. Чувствах лицето си сковано.
— Не се ли е върнала?
— Не още…
— А ти с кого говореше?
Той играеше ли си с мен?
— Отби се един приятел равин, Йеремия. Влез, ще те запозная.
Влязох замаян. Чувствах се така, сякаш ме бяха цапардосали по главата. Ослушвах се за звънеца в очакване Изабел да се върне. Шимон казваше нещо, но чух само края на изречението.
— Йеремия, ти му кажи — беше всичко, което долових.
Йеремия носеше черен костюм. Той имаше гъста черна брада и плитки от черна коса, които се спускаха край ушите му към раменете. Върху главата му бе нагласена черна кадифена ермолка. Изглеждаше на моя възраст, тридесет и няколко годишен, но кожата му бе грапава, сякаш някога бе боледувал от екзема. Очите му бяха електриковосини.
— Напоихме градината от един басейн, който пресъхва — заяви той стих глас.
Този тип реален ли беше? Погледнах към Шимон. Нямах нужда от това.
— Йеремия е най-преследваният равин в цял Израел — каза Шимон, сякаш това обясняваше всичко.
— Не изглеждаш добре — отбеляза Йеремия.
— Загубих приятелката си — отвърнах.
Той ми се усмихна милостиво.
— Провери ли дали е дошъл хлябът? — попита Шимон.
Кимнах. Гърлото ми бе пресъхнало.
Шимон поклати глава. Вече изглеждаше разтревожен. Паниката ми нарастваше. Исках да върна времето назад. Импулсивно реших да изтичам обратно до магазините и да ги проверя отново както трябва.
Не, може би беше по-разумно да почакам тук още малко, докато се успокоя. Трябваше да има логично обяснение за това. Излязох на балкона, за да виждам пътя и магазина.
Загледах се навън.
Шимон стоеше до мен.
— Не вярвам да й се е случило нещо — каза той. Думите му бяха успокоителни, но в тона му определено се долавяше тревога.