Гледах втренчено напред. Всеки път, щом вратата на магазина се отвореше, потръпвах. Тогава зад мен долетя гласът на Йеремия.
— Тя в онзи магазин ли беше? — попита той.
— Така смятаме — отвърна Шимон.
Това беше, трябваше да се върна долу.
— Отивам там — заявих.
— Бях в този магазин преди пет минути — каза Йеремия.
— Видя ли нещо подозрително? — изстрелях.
В главата ми се въртяха куп въпроси. Дали беше отишла другаде по някаква причина? Ами ако я бяха отвлекли? Стана ми зле. Стиснах юмруци и направих съзнателно усилие да се овладея. Нямаше да съм от полза на Изабел, ако се паникьосах.
— Не, не, нищо — поклати глава той.
— Срещна ли вътре една европейка? Тъмнокоса, висока и слаба?
Той замълча за миг. Хайде де, идеше ми да викна, отговори на въпроса. Стиснах устни.
— Аз не поглеждам жени. Дал съм клетва.
— Имаше ли други в магазина? — Почти крещях. Не, направо така си беше. Протегнах се и стиснах дръжката на вратата.
— Да, сигурен съм, че имаше. — Равинът потърка челото си.
— Помниш ли кого видя? — Знаех, че Йеремия не е отговорен за случващото се, но ми бе трудно да сдържам раздразнението си.
Той ме погледна с тъжна физиономия.
— Помня, че видях един американец. Едър мъж с бяла тениска… с някакъв надпис върху нея — отвърна и се промуши край мен.
— Какво пишеше на тениската? — попитах.
— Не помня.
Хрумна ми откачена идея. Извадих телефона си и намерих снимката със знака „Н“.
— Нещо такова ли беше?
Йеремия погледна, зениците му горяха. През тях минаваха червени вени, сякаш той бе стоял буден цяла нощ, за да изучава Тората.
Накрая отговори, както ми се стори, след цяла вечност:
— Не си спомням — поклати глава.
— Но може да е било това? — настоях.
— Може, а може и да не беше. — Исках да го разтърся. Вместо това го избутах встрани и се насочих към вратата.
— Снощи я чух да говори по телефона — съобщи Шимон.
— Какво? — спрях и се обърнах.
— Нямаше да ти казвам, но ми се стори малко странно. Тя беше в банята. Беше посред нощ. Чух я да говори. Това е всичко. Може и нищо да не означава…
Но може и да значеше.
На кого ли се е обадила, така че да не я чуя? Затова ли бе изчезнала? Дали си бе уредила среща с някого? Почувствах се откъснат от реалността, сякаш бях разкрил тайния й живот.
— Чу ли я какво казва? Поне някоя дума?
Шимон поклати глава. Тогава се сетих за друго странно нещо от изминалата нощ.
— Какви бяха тези танкове, които видях в четири часа сутринта? Колоната беше доста голяма.
Шимон ме погледна втренчено. Изглеждаше така, сякаш знае точно какво става, но се опитва да намери начин да се изрази.
— Наближава буря — намеси се Йеремия. — Те са нейните пратеници.
— Какво означава това, по дяволите? — не издържах аз.
Йеремия се отдръпна от мен, отстъпи крачка назад.
— Говоря каквото виждам. — Очите му ме пронизваха, сякаш разкриваха греховете ми. — Лъжи ли предпочиташ?
— Не, искам само да намеря Изабел. — Сложих ръка на челото си. Трябваше да запазя спокойствие. Трябваше да я открия. Бързо.
Тогава Шимон неочаквано изрече:
— Йерусалим е на ръба на пропаст, Шон…
35
В Лондон беше 11.30 часът, събота сутрин. Уикендът на Хенри Моулъм бе започнал зле. И не само заради проливния дъжд. Бяха го призовали.
Подземните офиси в Уайтхол бяха относително тихи в събота, което беше добре, но чаят бе все така безвкусен, както винаги, а докладите от всички краища на света не бяха спрели да пристигат само защото беше почивен ден.
Хенри бе обещал на жена си, че следобед ще отидат на пазар на Оксфорд Стрийт. Надяваше се през следващия час да й потвърди по кое време ще се срещнат — веднага щом предадеше доклада си на дежурния за уикенда проследяващ екип.
Но се беше забавил повече от необходимото. Най-вече защото се притесняваше какво може да се случи през следващия ден…
Не че се съмняваше в способностите на дежурния екип. Не беше заради това, а заради предположенията какво би могло да означава покаченото напрежение в Египет. Нямаше начин да вижда как две държави се приближават към война, без да изпита мрачно предчувствие. Военните действия, които гледаше по телевизията вкъщи, от рода на излитащи и кацащи военни самолети, придружени от вдъхновени речи на политици, бяха повече като развлечение.