Но не беше толкова развлекателно, когато човек видеше картини на убити от бомби мъже, жени и деца: този тип образи, които директорите на телевизиите отдавна бяха сметнали за прекалено шокиращи за западните зрители.
Хенри бе свидетел на започването на война достатъчно пъти, за да знае, че случващото се в Египет не беше на добре. Всички новини бяха заплашителни. Бомба бе избухнала в Кайро. Имаше мъртви полицаи. Имаше данни за иранска подводница, наближаваща Суецкия канал.
Също така се бяха получили съобщения за напрежение в египетските военновъздушни сили. Един от информаторите бе предположил, че някакъв свиреп генерал планира нападение над израелците, за да си осигури популярност сред египетските маси.
Тези данни, разпространени късно предния ден, бяха накарали израелското главно командване да започне придвижване на войски, да укрепи отбранителни позиции и да разпредели въоръжени части.
Други съобщения от вътрешността на Египет бяха не по-малко тревожни. Макар в петъчните си молитви повечето имами да призоваваха да не се стига до война, напрежението по улиците все още бе високо. Демонстрация близо до Рафа, където се срещаха границите на Израел, Газа и Египет, привличаше солидно мнозинство. По интернет циркулираха слухове. В египетската преса се появи репортаж за смъртта на Макс Кайзер в Йерусалим.
Репортажът намекваше, че израелското разузнаване може да стои зад ужасната смърт на Кайзер, за да бъде хвърлена вината върху мюсюлманското население на Стария град. В него още се твърдеше, без доказателства, че са в ход планове за арести и обиски в Йерусалим в отговор на убийството.
Тази част от репортажа се основаваше на опасенията на няколко жители, които бяха видели повече израелски полицаи от обичайното, патрулиращи из „Акабат ат Такия“.
Ала нищо от това нямаше значение за читателите.
Докато Хенри гледаше новините, той предположи, че може и да не се срещне жена си днес следобед…
36
— Какво точно означава това? — поисках да разбера. Шимон допря длани до челото си.
— Има развитие на събитията, Шон. Започна генерална мобилизация на израелската армия. По радиото тази сутрин казаха, че в Йерихон е изпратена бронирана дивизия, която наричаме Стоманата, за да е близо до границата с Йордания. Всичко, изглежда, е свързано със случилото се в Кайро.
— Какво се е случило там? — попитах.
— Не гледа ли новините снощи?
Поклатих глава.
— Седем полицаи са загинали от експлозия в Главното полицейско управление. Обвиняват нас. Не е за вярване! — Той вдигна високо ръце, сякаш хващаше невидима топка. — Затворили са пирамидите и границата. Някои египтяни призовават за всеобщо нападение. Осъществява се натиск над армията им, за да предприеме действия срещу…
— Какво общо има това с Йордания?
— Навсякъде се мобилизират военни части. Така стоят нещата тук. Обградени сме. Сигурно го знаеш.
— Главната ми тревога е Изабел. Не мога да мисля за нищо друго в момента.
Отправих се към изхода.
Докато пресичах улицата към магазина, се опитах този път да не прибързвам, да разбера дали не пропускам нещо. Беше ли това толкова необичайно за нея? Нали и в Истанбул бе изчезнала за цял ден?
Разбира се, откакто се бяхме върнали от Истанбул, живеехме заедно, но през цялото това време тя не гореше от желание да ми разказва много за живота си, преди да вляза в него. Това не можеше да се отрече.
Причината сигурно беше в обучението й. Тя беше служител средно ниво в Британското консулство в Истанбул, което означаваше, че е преминала обучение в така наричаните от мнозина тъмни изкуства. И от малкото, което ми бе разказала, разбрах, че едно от основните неща, в което е била обучавана, бе как да говори за себе си, без да издава никаква лична информация.
Беше напуснала Британското външно министерство с щедро обезщетение. Твърдеше, че й е писнало. Но още тогава ми мина през ума, че стават неща, за които не ми казва или не може. Най-голямото ми подозрение бе свързано с Марк. Съществуваше ли между тях нещо повече от това, което твърдеше тя?
Имаше и друг разговор, за който не спирах да мисля. Когато споменах за напускането й на един от най-добрите ни изследователи в института, Уил Стоун, с когото се разбирах добре, той се бе пошегувал: „Вероятно Изабел просто е минала в нелегалност. Изобщо не е напуснала, а работи под дълбоко прикритие“, каза ми той. Голям смях падна тогава. Този смях сега отекваше в мен…