Потънал в мисли, обиколих бавно магазина. После влязох вътре. Нея все така я нямаше там.
Застанах пред сградата и оглеждах преминаващите от време на време коли. Беше Шабат и улицата бе тиха, но аз все още се надявах, че тя може да пристигне, да изскочи от някое такси. Поемах си дълбоко дъх и го задържах, опитвайки се да задуша паниката си.
Мина ми през ума, че трябва да се свържа със семейството й.
Бях виждал родителите й само веднъж. Бяхме обядвали на Нова година в Лондон, в ресторант „Айкънс“ в Челси. Срещата беше чудесна, макар и малко официална.
Но какво щях да им кажа? Дъщеря ви е отвлечена?
Нямаше я само от час.
Обиколих целия квартал от магазини и жилищни блокове, започнах да оглеждам всеки вход. Питах се дали не е посетила някоя фирма наблизо. Беше възможно, нали? Може да е имала нужда от лекар?
Проверих за странични алеи, кафенета. Нямаше такива. Тогава застанах пред блока на Шимон и обмислих възможностите, които препускаха през съзнанието ми.
Почувствах се тотално замаян, сякаш тялото ми не бе свързано с главата ми. Всичко, което бяхме дошли да правим в Йерусалим, сега ми изглеждаше глупаво, нелепо. Какво си мислех, по дяволите, за да подложа Изабел на такава опасност?
Но също така знаех, че щеше да е нелепо и да я накарам да остане в Лондон без мен. Въздъхнах дълбоко.
Имаше ли някаква вероятност да е отишла някъде?
Трябваше да има, но не беше голяма. Щеше да ми каже, ако й се налагаше да отиде…
Не, повече не можех да го отричам. Трябваше да приема, че съществува логична вероятност да е била похитена.
Думата зажужа в главата ми. Похитена! Като Сюзън! Като Кайзер! Ударите в гърдите ми зачестиха.
Краката ми сякаш се вкамениха. Почувствах внезапно желание да хукна по улицата и да крещя името на Изабел.
Тогава се сетих за Сюзън. Още не бяха намерили тялото й, което означаваше, че този, който я държеше в плен, вероятно не я е убил. Все още…
И после си спомних как бе загинал Кайзер…
В кълбо от пламъци, след като е бил жестоко измъчван.
Изтръпнах от мисълта подобно нещо да се случи на Изабел. В устата си усещах горчилка. Трябваше да се овладея.
— Добре ли си? — изненада ме гласът на Йеремия.
Изправих глава. Той стоеше недалеч от мен със загрижена физиономия. Протегна ми ръка.
— Мисля, че приятелката ми е била отвлечена.
Равинът поклати съчувствено глава.
— Трябва да отидеш в полицията. И то веднага. Те си разбират от работата. — Той се наведе към мен и черните му къдрици се развяха пред лицето му. — Сигурен съм, че ще я откриеш. — Протегна още малко ръката си. Аз я поех, стиснах я, макар да знаех, че само се опитва да ме успокои. Пръстите му бяха студени, но здрави като стоманени.
Кимнах. После той си тръгна.
Можех ли да отида в полицията?
И как да очаквам истинска помощ от тях, ако не им разкажех всичко: за разкопките в Стария град и защо съм подозрително настроен към Небесния легион… А и вероятно щяха да ме арестуват, да ме хвърлят зад решетките бог знае за колко дълго.
Отново въздъхнах. Вероятно нищо от това нямаше значение. Може би в полицията имаха по-големи шансове да я открият. Имаше такава възможност.
Важното беше само да върнем Изабел.
Телефонът ми звънеше. Сърцето ми прескочи. Изабел ли беше? Щом вдигнах, видях, че номерът е британски.
Дали беше нещо свързано с изчезването на приятелката ми? От смъртта на Айрийн насам ми се обаждаха все по-рядко и това ме устройваше.
— Ало. — Чух пращене.
— Ти ли си, Шон? — Гласът приличаше на този на Изабел. Дори за няколко щастливи секунди помислих, че е тя. Долових същата интонация. После изведнъж разбрах, че не е. Беше майка й. Сърцето ми посърна.
— Да — отвърнах. Обля ме вълна от ужас. Какво щях да й кажа?
— Къде е дъщеря ми? — попита тя предпазливо.
Усещах надеждата в гласа й, че ще й кажа да изчака и да й предам телефона.
— Не знам. — Последва мълчание. Почувствах го как се изпълва с очакване.
— Какво искаш да кажеш? — В тона й пролича напрежение.
И преди го бях усещал, сякаш беше свързано с въпроси от рода на: кой, по дяволите, бях аз и защо, по дяволите, дъщеря й бе решила да се занимава с мен…