— Аудиозаписът е бил взет от видеото, качено в „Ютюб“ миналата вечер. Така съобщиха, след като го пуснаха целия. Не споменаха къде е направен обаче. Но казаха, че тя все още е в неизвестност. — Той погледна тъжно.
Поех си дълбоко дъх. Беше хубаво, че Сюзън е жива, че изпраща съобщения. Това означаваше, че има голяма вероятност и Изабел да е оцеляла… Малко се поотпуснах.
— Какво каза тя? — изрекох бавно.
— Тя обясни, че е превела писмо от първия халиф. В него се заявявало преминаването на Йерусалим за вечни времена в ръцете на исляма.
Той присви очи и отново се загледа към старците. Единият от тях жестикулираше, ръцете му се мятаха във въздуха.
Облегнах се назад. Чудесно. Да се обявява публично подобно твърдение бе последното нещо, от което имаха нужда в един град, който се намираше на ръба на войната.
— Нали не може да се вземе на сериозно такова древно заявление за Йерусалим отпреди повече от хиляда години? Никой няма да дава пет пари за това след няколко дни — рекох.
Надявах се Шимон да се съгласи с мен, но той заклати отривисто глава.
— За жалост тук е така. Щом една от двете страни намери някакво доказателство за легитимност, все едно е спечелила световната купа. Ако ние, евреите, кажем, че някой древен свитък говори за присъствието ни в Йерусалим, той се взема като доказателство за правото ни да притежаваме този град. И другата страна прави същото при всяко доказателство, на което попаднат.
Той погледна към една млада жена, която влезе в кафенето. Тя бе различна в сравнение с повечето хора, които бях видял в града. Носеше палто с леопардови шарки и ботуши с високи токчета, а косата й беше дълга и светлоруса.
Шимон се обърна към мен.
— Ще се изненадаш да разбереш как се опитват да ни отнемат историческата легитимност, да омаловажат колко дълго евреите са живели тук или да твърдят, че едно време сме били различни в сравнение с хората, които сме сега. Лъжите ще те удивят. — Той пак се наведе близо към мен. — Цялата тази лудост около едно писмо ми изглежда като опит да се разбунят духовете в арабския свят. Как така подобна находка не е била публикувана преди? И как подобен документ е оцелял? Не, не, това е фалшификат. Трябва да е. За такива неща си има дълга, зла традиция.
— Как тълкуват това палестинците?
Той наведе глава. Впери поглед в масата.
— В Рамала и Наблус има празненства. Говори се за военен поход към Йерусалим.
Отпих от пластмасовата бутилка с вода, която си бях поръчал с кафето. Дали всички тези неприятности бяха предизвикани от ръкописа, който с Изабел открихме под „Света София“ в Истанбул?
— Знам откъде е дошло писмото — заявих.
Разказах му за находката, на която бяхме попаднали в подземен тунел в старата част на Истанбул.
— Пак може да е фалшиво — изтъкна той. — Или пък Сюзън Хънтър може да извърта превода, ако някой й извива ръцете. — Той направи жест във въздуха, сякаш изстискваше мокър парцал.
— Само дано не извиват ръцете на Изабел — казах.
— Дано — повтори Шимон. Сложи ръка на челото си и я задържа там. — Знаеш ли, не вярвам, че там са открили стая, пълна с документи от епохата на Пилат Понтийски. — Той посочи зад рамото си. — Прекалено добре звучи, за да е вярно.
— Изглеждаха ми доста автентично.
— Именно че „изглеждаха“ — правилно се изрази. Не е нужно да си гений, за да прокопаеш тунел под сградата. — Той размаха ръка пред себе си. — А после да го натъпче догоре с фалшиви документи. Имаш ли представа колко ще струва всичко това в изследователски субсидии?
Поклатих глава, погледнах зад рамото на Шимон. В задния край на кафенето все още течеше оживен разговор.
— И все пак всичко може да е измама. Няма да е новост в този град. — Той удари с длан по масата и прошепна: — Насочи телефона си към вратата. Направи няколко снимки, но без да обръщаш глава.
Телефонът ми беше на масата. Сложих ръка върху него, обърнах го на страничния му ръб и го насочих към целта. Преместих го така, че на екрана да видя вратата. Навън стоеше едър мъж с бяла брада и коса. Беше пастор Стевсън. Той гледаше надолу по улицата. Натиснах копчето за запис.
Имаше ли друг изход от това място? Погледнах към задния край на кафенето. Точно тогава жената с русата коса мина съвсем близо до мен и се отправи към входа на заведението.
Тогава се сетих за пистолета на Шимон. Можеше да ни се наложи да го използваме, за да избягаме.