Стивън Бруст
Йорич
Влад Талтош #12
Пролог
Дори ако нещата не сработят както си го планирал, добре е, когато можеш да извлечеш нещо полезно от опита.
Скочиха ми точно на влизане в едно малко селце, наречено Бяла воденица, в южния край на Пустата. Бяха се скрили зад ниския разбит плет покрай пътя, преди той да се превърне в единствената улица на селцето. Беше добро място за нападение. Селцето бе на около четвърт миля, а и тъкмо се стъмваше.
Бяха трима, драгари, двама мъже и жена, без отличителните цветове на някой определен дом. Всички носеха саби и ножове. И си разбираха от работата: ключовият момент в убеждаването на някого да ти даде парите си е да си бърз и много, много агресивен. Не стоиш просто ей така и не обясняваш на клиента си защо трябва да направи това, което искаш да направи, опитваш се да го вкараш в положение, в което, преди да е имал време да помисли, още по-малко да реагира, вече е в ръцете ти и се надява някак си да се измъкне жив от това. Когато ти връчи кесията си, би трябвало да се чувства благодарен.
Роуца пое мъжа вдясно, Лойош влетя в лицето на жената. Извадих сабята си и обезоръжих този пред мен със спиращо посичане в китката, после му влязох и го шибнах в носа с ефеса. Направих още една стъпка и го изритах отстрани по коляното.
Той падна. Опрях върха на гърлото му и казах:
— Решили да грабят, решили да нападат, нападат, а не могат да си изберат подходящата жертва. Лош ден за вас.
Гледаше ме опулен.
Дадох му приятелски съвет:
— Пусни си кесията.
Другият мъж бягаше; Роуца летеше след него. Жената правеше онова, което наричам „танца на Лойош“ — махаше безпомощно със сабята си към него, докато той налиташе в лицето й и се отдръпваше бързо от обсега. Можеше да го прави цял ден.
Типът на земята успя да развърже кесията си, макар че пръстите му трепереха. Клекнах и я вдигнах, без върхът на сабята ми да се отмества от гърлото му. Казах на познайника си:
„Върни Роуца. Другия го пуснете“.
„Идва, шефе“.
Роуца се върна, кацна до главата на падналия и изсъска.
— Стига да не мърдаш, няма да те ухапе — казах му. Той замръзна. Отидох до жената, която още махаше из въздуха със сабята и вече бе изпаднала в паника. Казах й:
— Пусни я.
Тя погледна Лойош, после мен, след това — към приятеля си на земята.
— Ама джерегът…
— Няма да ти направи нищо, ако пуснеш оръжието си. Аз също.
Сабята й тупна на земята, а Лойош се върна на рамото ми.
— Кесията ти — подканих я.
Отвързването я затрудни по-малко от приятеля й. Подаде ми я.
— Просто я пусни на земята.
Беше много послушна.
— Сега се махай оттук. Ако те видя пак, ще те убия. Ако се опиташ да ме проследиш, ще те видя.
— Как успя да… — почна тя.
— Оставям те да се чудиш.
„Нелоша работа за днес, шефе“.
„Късмет, че ги забеляза“.
„Да бе. Късмет. Хе“.
— Може ли да остана да помогна на приятеля ми?
— Не. Той след малко ще стане и сам. Можете да си вземете оръжията, след като се отдалеча.
Мъжът проговори чак сега. Много впечатляващ и дълъг низ от ругатни, който завърши с:
— И как му викаш на това, а?
— Счупен нос — отвърнах и му хвърлих приятелска усмивка, която може и да не успя да оцени.
Жената ме изгледа злобно, после просто се обърна и тръгна. Вдигнах кесията й и подхвърлих на оня със счупения нос:
— Друг път внимавайте с източняци с джереги.
Той изсумтя нещо нечленоразделно и сърдито.
— Дори ако нещата не станат, както си ги планирал, трупането на опит е полезно — уверих го приятелски.
Продължих към селото, което разполагаше с полагащия му се хан. Оказа се грозно нещо, на два етажа и безформено, сякаш частите му бяха добавяни безразборно. Помещението, в което влязох, бе голямо и пълно с текла, които миришеха на тор и пот, смесено с миризмите на пресен хляб, печена кетна, тютюнев дим, омайваща трева и тук-там лъх на опиум, издаващ, че между текла трябва да има и по някой благородник. После забелязах, че има и няколко търговци. Странно. Зачудих се на това — дори в селските ханове обикновено няма такава мешавица. Тезгяхът беше дълъг, с глинени и дървени чаши на лавиците зад него. В единия му край имаше голям нож, оставен просто да лежи там — почти със сигурност беше ножът, с който гостилничарят режеше плодове, за да ги сложи във винения пунш, но такива неща един убиец ги забелязва.