— Не чак много. Но повече, отколкото би трябвало.
— Ще се съглася с това.
— Работата е какво би могло да накара императрицата изведнъж да реши, че един закон, пред който си е затваряла очите, изведнъж решава…
— Питай нея.
— Вероятно няма да ми отговори.
— И мислиш, че аз ще ти отговоря?
— Защо не?
— Допускам, че въпросът е риторичен — каза Алийра.
Извърна поглед и зачаках. Налях си още сайдер. Обичам да имам пиене в ръката си, защото имам какво да правя, докато чакам, и защото изглеждам наистина добре, докато го държа, помръдвайки от крак на крак като келнер, когато чака клиентът да избере между суфле със скариди и агнешко по фенарийски. Добре де, може би в края на краищата не изглеждам чак толкова добре. Седнах на един стол срещу нея и отпих отново. Много по-добре.
— Да — каза тя.
— Моля?
— Въпросът беше риторичен.
— О. Моят не беше…
Отпусна се на дивана. Оставих тишината да се проточи, за да видя дали накрая ще каже нещо. Каза:
— Не знам.
Каза го кротко, замислено. Необичайно за нея. Задържах устата си затворена, донякъде в чест на новостта, а и да видя дали ще изникне още нещо.
— Не е толкова просто — промълви тя, все едно че бях другата страна във вътрешния диалог, който течеше в главата й.
— Обясни тогава.
— Ти искаш да го сведа до приятелството срещу политиката.
Вдигнах вежди, за да покажа, че нямам представа за какво говори.
— Но никога не е така рязко разграничено. Въпросът е колко лошо би могло да се окаже едно и какви са шансовете да се случи друго, и колко сигурен си, че едното или другото ще се получи или не.
Кимнах отново. Да хвана Алийра е’Кийрон в настроение за сърдечни откровения бе твърде рядък шанс, за да го провалям с говорене.
— Но тя нямаше да го направи, освен… — Спря и ме изгледа ядосано.
— Освен какво?
— Просто млъкни.
— Няма. Ще говориш ли с адвоката?
— Защо?
— За да не те, не знам, убият или нещо такова.
— Мислиш ли, че ме интересува?
— Като че ли си спомням как веднъж се би, все едно че те интересува. Може и да си го симулирала обаче.
— Знаеш адски добре, че онова беше друго.
— Знаеш, че винаги съм се затруднявал с различията.
— Винаги си се затруднявал да разбереш нещо, което не е с пряка практическа стойност.
— Казваш го, все едно в това има нещо лошо.
Тя изсумтя възмутено.
— Добре. Точно сега може би не е моментът за философстване. Ще говориш ли с адвоката?
— Не — отсече тя.
Приех го за колебание.
— Страх те е, че може да решат, че си невинна?
Погледна ме. После извърна очи.
— Върви си. — Колебливо.
— Разбира се. Междувременно, какво знаеш или подозираш, че би могло да е довело до тази, мм, ситуация, и не искаш да се разкрие?
— Няма да ти кажа нищо, Влад. Остави ме на мира.
Трудно бе да разбера как да реагирам, след като бе толкова колеблива в желанията си.
— Арестували са те по държавни причини — казах, все едно че бях убеден в това. — Може да не знаеш какви са те, но знаеш, че е така. И се боиш, че ако се защитиш, това ще попречи на замисъла на императрицата.
— Разкарай се.
— Очевидно не ти е хрумвало, че императрицата разчита, че ще се защитиш, иначе изобщо не би прибягнала до тази хитрина, за да постигне каквото се опитва да постигне.
Погледна ме и този път в очите й проблесна любопитство.
— Откъде знаеш?
— Тя ми го каза. Почти ми го каза, с онова, което не пожела да ми каже.
— Говорил си с нея?
— Защо не? Имам имперска титла все пак.
— И тя каза…
— Останах с чувството, че стават много неща, за които не би могла да ми каже.
— Останал си с чувството.
— Точно така.
— Значи предполагаш.
— По-малко от увереност, повече от предполагане.
Изсумтя неопределено.
Зачаках. Господарите на дракона са твърде упорити, за да ги убедиш в каквото и да било с аргумент, тъй че номерът да се справиш с тях е като избягваш да казваш нещо, което ще те убие, докато не помислят и сами не стигнат до твоето мнение. Повече от всички, това е вярно за Алийра.
Накрая тя каза:
— Ако нейно величество не е искала да бъда обвинена, нямаше да започне процедурата по ареста ми.