— Така излиза.
Това бяха последните думи, казани за няколко минути. Казани гласно, имам предвид. Лойош ми поговори малко в ума, предимно наблюдения за характера на Алийра. Чувал ги бях. Казвал ги бях.
— Искам отново да наблегна на нещо важно — наруших мълчанието по някое време.
— Какво. Е. То?
— Ако нямаш адвокат, за всички ще е съвсем очевидно, че съзнателно се принасяш в жертва. Ако съзнателно се принесеш в жертва, това вероятно в голяма степен ще осуети онова, което императрицата се опитва да постигне.
Тя ме зяпна. Мисля, че разбираше, че просто се опитвам да я изиграя да направи каквото искам. Бедата бе, че аргументът беше сериозен. Накрая каза:
— Добър ли е поне адвокатът?
— Откъде да знам? — отвърнах. — Вероятно не.
Изгледа ме с яд.
— Добре. Ще го видя.
— Ще го уведомя.
— Махай се оттук.
Този път я послушах.
4.
Лейди Отрия е’Терикс докладва, че макар на сцената на инцидента да не са намерени други оръжия, освен използваните от Имперските въоръжени сили и съответно маркирани, и три лични, немаркирани оръжия, принадлежност на същите, имало е няколко сечива вътре в или близо до къщата, които би могло да се приспособят като оръжия. Виж списък, Приложение 12. На въпроса дали има доказателства, че са били приспособени така, лейди Отрия е’Терикс е отказала да отговори. Виж Клетвено показание 9.
Има един хан, наречен „Отдихът на танцьора“, недалече от крилото на йорич. Това е едно от онези места, където си мислят, че ако напълнят двора с мраморни статуи, фонтани и цветя, които цъфтят извън сезона, могат да ти вземат два глобуса за стая, струваща девет медни петака. Действа, предполагам. Аз поне ги платих. Някои от статуите бяха хубави. И знаете ли, когато си бил известно време далече от цивилизацията, оценяваш стая за девет петака на каквато и да било цена.
Имаше и друго предимство: според обичая на дома Джерег за всеки, който е там, се смята, че си е у дома. На теория там трябваше да съм в безопасност. На практика, тъй като една от причините джерег да ми искат живота бе, че бях нарушил подобно правило, вероятно не трябваше да залагам душата си на това.
Още глобус ми струваше, за да ми донесат храна до стаята, която имаше прозорец, от който можех да виждам горните нива на крилата на йорич и криота, първото със сигналната камбанария, второто с масивната му стена с барелефи на растения от джунглата. Можех да ги виждам добре, защото прозорецът бе стъклен. Такива неща получаваш за два глобуса на нощ.
Леглото беше значително по-меко от земята, на която бях свикнал да спя напоследък, а стаята беше достатъчно голяма, за да се завъртя с изпънати ръце. Това им е особеното на стаите близо до Двореца: малки са. Може би, са планирани така, та Дворецът да изглежда още по-голям, не знам.
„Каниш ли се изобщо да поспиш, шефе?“
„Стените са прекалено дебели. Прекалено е тихо. Свикнал съм с разни неща, които свирят и шумолят цяла нощ“.
Той не отговори и някъде по това време заспах. Сънувах някакъв объркващ сън за дебели стени, които бяха между мен и нещо, което исках, не помня какво беше, и непрекъснато се опитвах да прокопая през тях с тъп нож. Защо беше тъп? Откъде да знам? Бях само зрител.
Събудих се късно на другата сутрин и се почувствах доста добре. Лойош и Роуца разузнаха района, решиха, че е безопасно, и излязох да потърся клава. Намерих. Изпих я. Бях щастлив. Взех си и топло сладко хлебче, с пълнеж от кетна, и то също беше добро. После, с Лойош и Роуца, поели охраната ми, се запътих към крилото на йорич.
Вратата на адвоката бе затворена и на нея бе забодена бележка с буквата В, старателно и красиво изписана. Погледнах бележката, разгънах я и прочетох:
„Тичам по задача. Изчакай ме в кабинета.“
Свих рамене и посегнах към бравата, а Лойош рече:
„Шефе!“
Замръзнах.
„Какво има?“
„Не знам“.
Ръката ми забърса дръжката на Лейди Тилдра, но не я извадих. Ваденето на моргантско оръжие в Дома на йорич е от онези неща, за които после те одумват, и нямаше да го направя, ако не се наложеше.
„Нещо около тази бележка ме притеснява“.
„Ако ми кажеш, че изведнъж си станал експерт по почерци…“
Не отговори. Усещах, че мисли, или най-малкото правеше нещо с ума си, сондираше или душеше по начин, който не можех да доловя. Зачаках. Надявах се никой да не мине покрай мен, защото или щях да го убия, или да се почувствам като идиот, че стоя пред тази врата, без да мърдам. Огледах отново бележката. Беше ли същият почерк като на Перисил? Почти, сякаш. Понечих да извадя посоките, които ми беше написал, за да сравня почерка, но Лойош заговори, преди да съм успял.