„Има някой вътре“.
„Добре“.
„Не е той“.
„Ясно. Някой друг наоколо?“
„В няколко от другите кабинети има хора“.
„Прати Роуца напред“.
Тя хвръкна от рамото ми още преди думите да излетят от метафоричната ми уста. Обърнах се и тръгнах обратно, откъдето бях дошъл — не много бързо, не прекалено бавно, като се стараех да съм нащрек за всеки звук, за всяко рязко движение. Това е от онези преживявания, които събуждат всяка частица от тялото ти. Ако не беше възбудата, щях просто да го зарежа изцяло.
„Според нея напред е чисто, шефе“.
Коридорът беше много, много по-дълъг, отколкото преди две минути, когато го минах в обратната посока, и стъпките ми отекваха много по-шумно. Двама съдии крачеха бавно към мен, потънали в дълбок разговор, и ги погледнах по-внимателно, макар да личеше ясно, че не са джерег, по откровено любопитния поглед, с който ми отвърнаха. Усещах, че Лойош ги наблюдава, докато не останаха много зад мен.
Стигнах до стълбището в другия край на коридора. Роуца продължаваше да разузнава напред. На наземния етаж можах да се поотпусна малко. Тук имаше униформени военни и още няколко души, както и повече открито пространство. Беше лошо място за ход на убиец.
Същата възрастна жена бе на същото място до вратата. До нея имаше криота с количка за продажба на някаква храна. Купих си гореща хрупкава питка, пълнена с картофи с чесън. Застанах отстрани и започнах да ям и да мисля.
Нахраних с остатъците джерегите. Хората наоколо се престориха, че не забелязват. Лейди Тилдра щеше да е горда с тях.
Изтупах трохите от пръстите си.
„Добре, шефе. Сега накъде?“
„Някъде на безопасно“.
„Да де, и аз това казвах“.
„Тук е доста безопасно, но мисля, че, след като постоя до тая количка шест-седем часа, ще почна да се чувствам глупаво“.
„Това пък кога те е притеснявало?“
„Разбира се, би могло да е забавно да стоя тук, докато убиецът не се откаже и не си тръгне, и да му се ухиля, докато минава покрай мен“.
„Разбира се, шефе. Стига да успееш да устискаш“.
„Другата идея е да не правя това“. Прегледах цял списък с по-практични възможности, след което се приближих до жената зад бюрото и попитах:
— Има ли обща чакалня?
Тя се намръщи.
— Ако желаете да се видите с адвокат, всеки от тях си има кабинет.
— Да. Бих искал да почакам другаде, ако не възразявате.
Като че ли искаше да попита защо, но само посочи надясно и каза:
— Четвъртата врата вдясно. Трябва да е отворена.
— Може ли да оставя бележка за лорд Перисил?
Отново се намръщи.
— Имате предвид висш съветник Перисил?
— Да — отвърнах. Призракът на лейди Тилдра вероятно ми се мръщеше, че не знам правилната титла, както и на нея, че ме поправи.
Чиновничката бе така добра да ми услужи с лист груба хартия и молив. Написах кратка бележка и й я връчих, без да си правя труда да я сгъвам.
— Не знам обичаите на дома ви. Вярвам, че това ще стигне до неговата ръка и до ничия друга, нали?
— Точно така — отвърна тя леко презрително. Сигурно мразеше работата си — да седи тук час след час и да праща хора насам-натам. Зачудих се от колко ли време я върши. От края на Междуцарствието, ако се съдеше по вида й.
Взе бележката и я остави небрежно на бюрото си под нещо като излъскан камък. Обърнах се бавно и огледах залата: няколко души, предимно йорич, минаваха покрай мен, забързани по работата си. Джерегите привлякоха по някой любопитен поглед.
Мястото, където ме насочи, се оказа голямо и удобно, изпипано цялото в светлосиньо, което сигурно бе пресметнато да ме накара да се чувствам по един или друг начин.
„Знаеш ли, шефе, като за индивид, който мрази да чака…“
„О, я млъкни“.
Не че не беше прав. Намерих стол до една стена — всъщност всички столове бяха покрай стените — изпружих крака, затворих очи и се опитах да се отпусна. Някъде под мен имаше джерег, който очакваше да вляза в кабинета на Перисил, за да може да ме убие. Замесен ли беше Перисил в това? Едва ли. Джерег не обичат да използват адвокати за незаконни неща. И освен това, ако беше вътре, бележката нямаше да изглежда странно.