Ето я цялата работа: всеки може да бъде светнат. Просто е така. Ако ужасно искаш да убиеш някого, можеш да го спипаш. Но ако той знае, че го гониш, може да се опази, като стои нащрек. Което прави въпроса прост: колко дълго може някой да остане нащрек, винаги да наблюдава страничните улички, да внимава за всеки, който най-старателно не го поглежда, и да държи под око всичко, дори най-неподозрителните неща? Колко дълго може да издържи човек на това?
За повечето хора отговорът е: часове, може би ден или два.
Но се оказва, че можеш да го правиш много по-дълго, ако имаш два джерега, които те пазят на смени.
Означаваше ли това, че бях в безопасност? Едва ли. Рано или късно щяха да ме спипат. Но благодарение на Лойош и Роуца имах разумно добър шанс това да стане по-късно вместо по-рано, стига да не правя прекадено много глупости.
Знам какво си мислите, но грешите. Вече от месеци не бях правил нищо глупаво. Дали този път оцелях, защото убиецът се оказа немарлив? Може би. Бих искал да мисля, че на негово място щях да съм по-внимателен с бележката. Може би не обаче. Никой не може да направи всичко съвършено. Случват се грешки. Но ние сме убийци: когато правим грешки, някои хора живеят.
От време на време някой влизаше в стаята, изчакваше малко, после идваше някой друг, говореха и излизаха. Предполагам, че съм стоял там около два часа, преди да влезе Перисил. Кимна ми и рече:
— Можеше да ме почакаш в кабинета.
Станах, кимнах и тръгнах след него и надолу по стълбището. Не видяхме никого в дългия коридор. Той влезе, седна зад бюрото си и ме погледна въпросително. Реших, че мога спокойно да заложа, че ако вътре има убиец с нож в ръка, все щеше да реагира някак, тъй че влязох след Перисил и се настаних на стола.
— Искаш ли да обясниш? — попита той.
— Какво да обясня?
— Е, все едно.
— Видя ли Алийра?
— Току-що се върнах. Тя е много, мм, горда.
— Ако не изтъкваш очевидното, значи не схващам.
— Изтъквам очевидното.
— Добре.
— Предимно.
Седеше зад бюрото си все едно току-що бе преживял битка. Много познато ми състояние, макар че когато аз седя така, това обикновено означава, че битката е била повече физическа.
— Ще ми кажеш ли какво стана? — попитах.
— Накарах я да се съгласи да ми позволи да я защитавам.
— Браво.
— Но няма да съдейства.
— Това ще е проблем.
— Да.
— Какво ще правиш тогава?
— Мисля по въпроса.
— Опитвал съм го с Алийра.
— Без особен успех?
— Не е подвластна на онова, което минава за логична мисъл у повечето хора.
Той кимна.
— Ще видя какво мога да измисля. Научи ли нещо?
— Императрицата има някакъв проблем, който й се отразява зле.
— С кого или какво?
— Доколкото познавам императрицата, вероятно е исторически. Нея като че ли изобщо не я интересува особено общественото мнение.
— Можеш ли да си по-точен?
— Не много. Не засега.
— Смяташ ли, че би могло да е Тирма?
— Може би. Трудно ми е да кажа, след като за първи път изобщо чувам за Тирма.
— О. Точно така, бил си извън града, нали?
— Да. Чух само за ареста на Алийра, и то случайно.
— Тирма е едно село в далечния северозапад. Имаше някакво вълнение там, и покана за имперските войски. Никой не знае какво се случи, но има избити селяни.
— Невинни?
— Според някои.
— Бас слагам, че Кели има много да каже по въпроса.
— Кой?
— Все едно. С какво помага арестът на Алийра? Отвличане?
— Може би.
Като че ли се беше замислил, тъй че го оставих на мира. След минута-две каза:
— По-големият въпрос е как Алийра смята, че помага?
— Мда. Стига всичките ни предположения да са верни.
— Трябва да го разберем със сигурност.
— Казваш ми, че това е моя работа.
— Казвам ти, че очаквам помощта ти.
Изсумтях.
— Е, поне звучи честно.
Той кимна.
Сигурно можех да му кажа, че джерег вече знаят, че съм се върнал в града, и че няма да е безопасно да тръгна и да душа по разни места. Но после какво? В смисъл, нали трябваше да се свърши?
„Разбира се, шефе. Но ти ли трябва да си този, който да го свърши?“