„Така изглежда“.
„Защо?“
„Никой друг не може“.
„Правилно, шефе. Но защо?“
„Ами…“
— … а дотогава няма да мога да…
— Извинявай, разсеях се. Може ли отначало?
Погледна ме странно.
— Казвах, че ми трябва нещо, което да мога да внеса при съдия.
— В какъв смисъл да го внесеш при съдия?
— В смисъл да подам тъжба за освобождаване или да повдигна иск за опозоряващо обвинение.
— Опозоряващо обвинение? Има такова нещо?
— В книгите.
— Колко пъти е внасяно?
— Успешно ли?
— Изобщо.
— Двайсет и седем.
— Успешно?
— Нито един.
— Ще го заведеш срещу императрицата?
— Срещу Империята, но по същество — да.
— Забрави. Алийра изобщо няма да го позволи.
Той кимна, все едно бе стигнал до същите заключения.
— Вероятно е така, но искам да е там все пак.
— Щом смяташ.
— Това, което смятам, е, че е доста странно.
— И на мен така ми изглежда. Императрицата да обвинява приятелка не е…
— Не, не това е странното. Императорите правят каквото трябва да правят и да си приятел на император понякога означава да си загубиш главата. Винаги е било така.
— Е, добре. Кое е странното?
— Законът, по който я обвиняват. Не е предназначен да се прилага срещу висши благородници, чийто дом е близо до върха на Цикъла.
— Май трябва да ми го обясниш това.
— Кое?
— Как някои закони са приложими за висши благородници, а други не.
— Как иначе?
— Хм. Не знам. Не съм мислил за това.
— За да обвиниш благородник по Кодекса, трябва да получиш мажоритарен вот на принцовете. Принцовете няма да гласуват срещу благородник, когато домът е могъщ, без случаят да е по-належащ, отколкото е този.
— Значи това е губене на време?
— Не, не… погрешно ме разбра. Онова е по Кодекса. Това е имперски едикт, което означава, че императрицата и висшият съдия взимат решението. Точно затова може да има присъда.
— Добре тогава, какво е…
— Но прилагането на едикта срещу благородник в момент, когато не би могъл да получи присъда по Кодекса, ще вдигне голяма воня сред принцовете. Висшият съдия знае това, както и императрицата.
— Биха ли позволили това да попречи на правосъдието?
— Шегуваш ли се?
— Да.
— Хм. Предполагам, че е смешно донякъде. Но, знаеш ли, имаме постановяването на закона и прилагането на закона, и интерпретирането на закона, и всички тези неща се смесват, и имаме хората, които правят тези неща, и хората, което смесват всичко. Не можеш да ги отделиш.
— Би било интересно да се опита.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Въпросът е, че това ще предизвика много лоши настроения сред важните фигури. А лошите настроения означават лошо държавничество, а императрицата не е известна като лош държавник.
— Хм. Добре, мисля, че схващам идеята. Какво е заключението ти?
— Заключението ми е, че искам да разбера какво става. Аз ще го гледам от своя край, а ти — от твоя.
— Става.
— Знаеш ли как да започнеш?
— Не, разбира се.
Той кимна, все едно щеше да се изненада, ако бе получил друг отговор.
— Отворен ли си за съвети?
— Естествено.
— Стой далече от императрицата.
— Тази част е лесна. Нямам особено желание да я виждам, знаеш ли. Но това само ми казва какво да не правя.
— Сигурен съм, че можем да открием още неща, които да не правиш, ако вложим повече мисъл.
„Виждаш ли, шефе? Има чувство за хумор“.
„И то добро“. На глас казах:
— Трябва ти нещо, което да осигури законова дупчица за Апийра.
Той кимна.
— Мда. Добре, знам толкова за закона, колкото ти за… в смисъл, не знам много за закона.
— Не е нужно. Открий защо обвиняват Апийра и да можеш да го докажеш.
— Да го докажа? Какво точно означава това?
— Намери хора, които са видели или чули разни неща и ще се закълнат в това под Глобуса.
— О, и къде да… О!
— Точно така. Но стой далече от императрицата.
— Страхотно. А ти какво ще правиш?
— Същото като теб, само че с други хора. И ще преглеждам законите, и ще търся решения и правни прецеденти. Няма да си много полезен за тази част.